Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Но Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус не го изслуша. Когато синът му пристигна с пратката от Катул Цезар, баща му беше в Сената, а когато той се върна, синът се беше заключил сам в стаята си, оставяйки на иконома бележка за господаря му, че е донесъл писма от консула и че ще изчака в стаята си баща му да ги прочете и да го повика.

Скавър прочете първо официалния рапорт. Съдържанието му нямаше как да не го натъжи, но все пак благодареше на боговете, че легионите са се отървали без загуби. След това обаче взе писмото на Катул лично до него, прочитайки го високо на глас дума по дума, независимо колко болезнено отекваха те в душата му. Скавър се свиваше все повече и повече на стола си, накрая изглеждаше, сякаш се е смалил наполовина от нормалния си ръст, в очите му се събираха сълзи, които се разплискваха на големи влажни петна върху хартията. Скавър познаваше добре Катул Цезар; не се учудваше на удоволствието, с което му беше писал за всички унизителни събития, случили се в армията му, и все пак не можеше да не се радва, че се е появил такъв силен и безстрашен легат като Сула, който е успял навреме да спаси от унищожение скъпоценната армия.

Уви, Скавър се беше надявал, че когато синът му бъде поставен в истински опасно положение, когато животът му виси на косъм, той ще извади дълбоко скрита в душата си смелостта и дързостта, които баща му смяташе, че съществуват у всеки. Или поне у всеки, който носи името Емилий. Младежът беше единственият син на Скавър, единственото му дете изобщо. И ето, че родът му щеше да свърши с такъв срам, с такова позорно петно. Най-добре наистина да свърши, щом като и бъдещите поколения могат да бъдат замесени от същото тесто като сина му.

Скавър взе решение, на което малцина биха били способни. Нищо нямаше да се прикрива, да се замазва, да се оправдава. Катул Цезар можеше и да крие мисълта си зад красиви фрази и евфемизми, Скавър щеше да нарече нещата такива, каквито са. Синът му беше доказан страхливец, беше изоставил войниците си в миг на най-голяма опасност, при това по начин, който нямаше равен в позора — беше се насрал пред всички и беше припаднал. Не той беше повел войниците си към спасение, а те го бяха изнесли него от полесражението. Но за разлика от сина си Скавър беше достатъчно смел, за да приеме дори позора, който бяха лепнали на името му. Нека синът му разбере какво означава цял Рим да те презира!

Сълзите му изсъхнаха, лицето му възвърна спокойното си изражение и Скавър плесна с ръце, за да повика иконома си. Когато робът дойде, господарят се беше изправил на стола си и отдалеч излъчваше решимостта си да действа.

— Марк Емилий, синът ти държи изключително много да те види — съобщи му икономът, който започваше да се тревожи нещо лошо да не стане, защото момчето се държеше все по-странно.

— Повиках те именно за да занесеш посланието ми до Марк Емилий Скавър Младши — рече му сухо Скавър. — Нека знае, че го лишавам от всякакво наследство, но не и от името си. Синът ми е страхливец, жалък помияр, от когото се срамувам, но нека цял Рим знае, че все пак е син на баща си. Докато съм жив, повече няма да го погледна. Кажи му също, че вече не е желан в тази къща дори като просяк на вратата! Кажи му! Кажи му, че докато съм жив, няма да му позволя да се доближи повече до мен! Хайде, върви! Кажи му всичко!

Икономът чак се разтрепери от ужас при тези думи на господаря си и дори заплака за съдбата на бедния младеж, към когото беше много привързан и за когото той самият в продължение на двадесет години не бе намерил воля да заяви пред баща му, че е лишен от всякаква смелост, от всякаква вътрешна сила, на която да се опре.

— Благодаря ти — рече му младият Скавър, след като чу посланието на баща си. Затвори вратата на стаята си, но този път не я залости.

Няколко часа по-късно старият Скавър прати иконома да види дали синът му е благоволил да напусне къщата и робът намери младежа мъртъв на пода. Същият този меч, който толкова упорито отказваше да поразява враговете, сега се беше забил до дръжката си в корема на своя собственик.

Но Марк Емилий Скавър удържа на думата си и отказа да изпрати сина си дори до гроба му. А в Сената без никакви заобикалки с присъщото си красноречие и присъствие на духа той представи бедственото положение на Италийска Галия, включително и цялата грозна, лишена от всякакви премълчавания история за позора на сина си и неговото самоубийство. Нито веднъж Скавър не се пожали като баща, нито даде воля на мъката си.