Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Когато легионите се прибраха в лагера при Верона, Катул Цезар си каза, че първата му работа трябва да е да изпрати в Рим вестта за катастрофата при Атезис; ако не побързаше, Сула най-вероятно щеше да пише от своя страна на Гай Марий, който щеше да разпространи своята версия за случилото се. Когато и двамата консули са на война, традицията изискваше официалните бюлетини да се пращат на Принцепс Сенатус, затова и сега вторият консул адресира писмото си до Марк Емилий Скавър, като не пропусна да му прати и друго, вече лично, в което описваше с подробности какво всъщност се е случило и защо. След като грижливо запечата и официалното, и личното писмо до Принцепс Сенатус, той ги връчи на неговия син с нареждането да ги занесе възможно най-бързо в Рим.

— Това е най-добрият ездач, с когото разполагаме — нагло заяви Катул Цезар в очите на Сула.

Легатът му го изгледа със същия ироничен и презрителен поглед, с който беше разговарял с него по време на бунта.

— Знаеш ли, Квинт Лутаций, притежаваш коравосърдечие, на което се съмнявам, че е способен друг човек.

— Да не би да смяташ да отхвърлиш заповедта ми? — изсумтя Катул. — Знаеш, че си спечелил това право.

Но Сула вдигна рамене и се обърна на другата страна.

— Прави каквото щеш, Квинт Лутаций, все пак продължаваш да бъдеш пълководецът на тази армия.

И Катул Цезар направи тъкмо каквото искаше, пращайки младия Марк Емилий до Рим, за да занесе вестта за собствения му позор.

— Давам тази заповед точно на теб, Марк Емилий, защото не ми идва наум по-жестоко наказание за страхливец като теб, страхливец, наследил името на една от най-знатните и известни със своята смелост фамилии в Рим, от това лично да съобщиш на баща си за едно римско поражение и за един семеен позор.

Гласът на консула звучеше премерен и наставнически.

Младият Скавър — блед като мъртвец, потънал от срам, отслабнал за тези две седмици до неузнаваемост, — слушаше всяка дума внимателно, но постоянно избягваше погледа на началника си. Когато обаче стана ясно каква е точно заповедта на Катул Цезар, младежът не можа да се сдържи и светлите му очи — по-светли и затова не чак толкова красиви, колкото зелените очи на баща му, — се обърнаха към консула, който го наблюдаваше със своето аристократическо високомерие.

— Моля те, Квинт Лутаций! — преплиташе език Скавър. — Умолявам те, прати някого друг! Нека се срещна с баща ми, когато му дойде времето!

— Времето вече е дошло, Марк Емилий, защото твоето време не може да бъде различно от това за всеки друг римлянин — отвърна му с леден глас Катул, без да прикрива с нищо заливащото го презрение. — Ще отидеш възможно най-бързо в Рим и ще предадеш на Принцепс Сенатус моя официален консулски рапорт. Може и да си страхливец, но все пак си един от най-добрите ездачи в армията ми, а с твоето име всеки би ти услужил с коне за смяна. Пък и няма от какво да се страхуваш! Германите са още далеч на север и няма кой да те нападне по пътя за Рим!

Младият Скавър беше като торба камъни, която само подхвърлят от един кон на друг първо по Аниевия път, после по Касиевия — най-късият маршрут, но затова пък доста неудобен. Главата на младежа подскачаше в ритъм с крачката на коня, зъбите му тракаха заедно с туптенията на сърцето му и това му помагаше да се успокои. Понякога дори започваше да си говори сам на глас:

— Ако имах поне мъничко смелост да извадя сърцето си, мислите ли, че нямаше да го сторя? — обръщаше се той към невидимите си слушатели. — Но какво да правя, татко, като съм се родил без капчица смелост? Откъде идва смелостта? Защо аз не съм си получил своя дял? Да можех да ти опиша болката, страха, ужаса , които изпитах, когато тези диваци — чудовища ни връхлетяха като фурии, надавайки смразяващите си крясъци? Не можех да помръдна! Не можех да контролирам дори червата си, какво остава за сърцето! То удряше все по-силно и по-силно, имах чувството, че се надува на топка в гърдите ми и всеки момент ще се пръсне. В един момент то като че ли наистина се пръсна и се строполих безжизнен на земята. Де да бяха умрял! Но вместо това се събудих жив и здрав, пак изпълнен със сковаващ ужас; червата ми отново не издържаха… Войниците, които ме бяха извели на безопасно място, клечаха над реката и се миеха от моите смрадливи лайна. И с какви очи ме гледаха! С какво презрение, с каква ненавист! О, татко, какво е това, смелостта? Къде е отишъл моят дял? Татко, изслушай ме, нека ти обясня! Как можеш да ме виниш за нещо, което винаги ми е липсвало? Татко, изслушай ме!