Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Радвам се, че поне него имаме! — сподели Гней Петрей с един от центурионите в легиона си.

— И аз се радвам, но виж, за онзи там ще има дълбоко да съжаляваме — посочи центурионът забързания силует на Марк Емилий Скавър Младши, който заедно с другите трибуни се опитваше да догони Сула.

Петрей измърмори:

— Съгласен съм, че с човек като него имаме от какво да се тревожим. Но утре аз лично няма да го изпускам от очи. Ние може и да не се „бунтуваме“, но никой самнит не е длъжен да умира заради някакъв си слабохарактерен римски идиот, независимо чие синче е.

Призори легионите започнаха да се изтеглят. Понеже отстъпваха добре обучени римски войски, маньоврите се изпълняваха при абсолютно мълчание и без никаква суматоха. Най-напред по моста мина легионът, установил се най-нагоре по реката, след него идваше ред на съседния и така като килим, който вият на руло, римската армия се изнизваше легион по легион от южната страна на реката. За щастие обозът заедно с добитъка — без конете, дадени на разположение на висшите офицери, — през цялото време бе държан на юг от селото, следователно не трябваше да минава и той тепърва по моста. Щом стана достатъчно светло легионите да потеглят, Сула нареди обозът да тръгва надолу по пътя. По план първите три легиона трябваше да минат пред него, а останалите три да вървят плътно отзад по целия път до Верона. Ако тръгнеше навреме от Тридентум, обозът щеше да се е отдалечил достатъчно от реката, за да не могат кимврите от другия бряг да видят вдигания от колите прах.

Както се оказа, кимврите въобще се бяха отказали да щурмуват римските позиции, ами се бяха хвърлили да търсят обиколни пътеки. Едва час след изгрев-слънце варварите си дадоха сметка, че римляните отстъпват. Настъпи такова голямо объркване, че Бойорикс лично трябваше да слезе при най-предните отряди, за да внесе някакво подобие на ред сред войските си. Междувременно римската колона не си губеше времето и се измъкваше под носа им. Когато кимврите най-сетне се приготвиха за атака, първият легион вече се беше прехвърли наполовина през реката.

Още по тъмно инженерите се бяха скупчили около моста да мислят как да го съборят най-лесно.

— Повтаря се старата история! — оплакваше се главният инженер на Сула, който беше дошъл да види каква е работата. — Всеки път, когато ни трябва да съборим с възможно най-малко усилия един мост, той се оказва строен от римляни и отказва да помръдне.

— Няма ли да се справите? — уплаши се Сула.

— Надявам се да успеем, легате ! Макар че в цялата конструкция няма да откриеш и едно гвоздейче, което да посегнеш и да извадиш — всичко е пъхнато в гнезда и е стегнато здраво. Все пак строили сме го да стои на едно място, не да пада в реката… Трябва ни огромна теглителна сила, за да повдигнем отсрещния край по-бързо. Не виждам откъде ще я вземем. Не, това просто няма да стане. Страхувам се, че ще трябва да прибегнем до по-трудния начин, а това означава последните преминаващи здравата да се клатушкат по гредите.

Сула се навъси разтревожен.

— Какъв е този труден начин?

— Да срежем носещите греди.

— Не, забрави това, човече! Ще ти осигуря сто вола да ти помагат, но няма да режеш нищо. Ще стигнат ли?

— Трябва да стигнат — отвърна главният инженер и се премести, за да погледне моста от друг ъгъл.

Кимврийската конница запрепуска надолу по брега на реката, надаваща смразяващи крясъци. Изоставените от защитниците ровове и палисади на петте римски лагера по пътя им бяха нищожна преграда пред всичко помитащия им устрем. Римляните така и не бяха намерили време да укрепят по-здраво лагерите си. Докато кимврите стигнат долния край на първоначалните римски позиции, от тяхната страна на реката беше останал само самнитският легион. Войниците тъкмо излизаха с маршова стъпка през главния вход на лагера, когато кимврите ги връхлетяха отгоре, откъсвайки ги от спасителния мост. Самнитите веднага се прегрупираха в боен ред и с насочени напред копия зачакаха неприятелската атака.

Сула стоеше безпомощен наблюдател на другия бряг на реката и чакаше заради инерцията първите редици на вражата конница да отминат легиона. През цялото време тъпчеше нервно на едно място и се чудеше какво ли ще измисли началникът. Сега се сещаше, че военен трибун в самнитския легион е младият Скавър, и започваше да си скубе косите, задето не го беше отстранил навреме от командването и лично не беше поел тази най-застрашена от нападение част. Тъй или иначе вече беше твърде късно да се връща от другата страна на реката, пък и нямаше достатъчно хора със себе си. Освен това за него беше по-важно останалите пет легиона заедно с обоза да се измъкнат, ако може, невредими, а той нямаше особено доверие в способностите на Катул Цезар. И последната причина, заради която стоеше бездеен, беше, че вниманието на кимврите не трябваше да се насочва към моста. Обърнеха ли поглед по посока на Сула, варварите щяха да видят как пет римски легиона и голям обоз се тътрят на юг по пътя и плачат някой да ги преследва. Ако положението със самнитите станеше отчайващо, той беше готов да събори моста, без да ги изчака. Разбира се, това би означавало сигурна гибел за целия легион.