Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

— Атакувай, Марк Емилий, удряй на север! — мърмореше си под носа Сула. — Отблъсни ги, докато не са се окопитили, и бягай към моста!

Заради големия си устрем предните редици на кимврийците бяха подминали отдалеч самнитския лагер, вече се извръщаха на другата страна. Онези, които яздеха зад тях, се бяха спрели, за да оставят достатъчно място на другарите си да се обърнат и така от две страни едновременно да ударят по неприятеля. За такава огромна маса дори и дървените стени на самнитския лагер не биха могли да ги спрат: конете щяха да прегазят всичко живо, а дори да останеха живи римляни, пешаците щяха да им видят сметката и на тях. Като огромно гребло конниците щяха да изтласкат остатъците от обградения легион право към напиращата от север варварска пехота.

Единственият шанс за самнитите беше да се възползват от получилата се пролука в редиците на враговете им, да се втурнат да я запълнят, откъсвайки по този начин предните отряди от задните, да се нахвърлят върху конете на нападателите с копията си и докато едните от тях бранят тила на останалите, те да хукнат, колкото им крака държат, към моста. Но къде беше младият Скавър? Какво чакаше? Още няколко мига и всичко беше изгубено!

В следващия момент обаче тристате войници, които чакаха редом със Сула, нададоха радостни възгласи, защото самнитите наистина се втурваха в отчаяна атака. Сула напразно се взираше в редиците им да види някъде човек на кон — атаката се водеше от пешак, от Гней Петрей, самнитът-центурион, примус пилус на легиона.

В един глас с войниците си зарева от радост и Сула, който чак заподскача от вълнение. Онези от самнитите, които стояха в средата на строя и бяха прикривани от другарите си, се докопваха до моста и с подскок се озоваваха на южния бряг на реката. Но вместо да се спасяват един по един, те се бяха скупчили в гъсто ядро, което да попречи на кимврите да се врежат в редиците им. В това време останалите да прикриват самнити замерваха с гора от копия настъпващата варварска конница, стотици коне биваха поваляни на земята, много от ездачите им отчаяно се опитваха да се измъкнат изпод повалените си животни, докато върху главите им минаваха другарите им. Със завидна точност самнитите удряха конете в хълбоците, в гърдите, във вратовете, в задниците; и от едната, от другата страна се валяха стотици конски и човешки трупове, докато най-накрая камарата дотолкова нарасна, че настъпващите отзад нямаше как да я прескочат. Оставайки последен, Гней Петрей на свой ред се добра до моста, без да бъде преследван кажи-речи от никого.

Много преди самнитите да се изплъзнат под носа на германите, Сула беше дал заповед впрегнатите в гредите на моста петдесет чифта волове да започнат да теглят. Ако оставеха това за последния момент, нямаше да им стигне напънът да вдигнат здраво вклинените в гнездата си греди и варварите току-виж последвали бегълците от другата страна на реката. Двойка по двойка, воловете издуха жили и задърпаха напред, докато въжетата не се опънаха като струни. Понеже мостът беше строен наистина от римляни, той продължи да упорства дори по-дълго, отколкото беше предполагал главният инженер, по природа краен песимист. И все пак една от гредите най-сетне поддаде и само за миг се озова на метър-два над останалите. Разнесоха се скърцания и трясъци, докато най-накрая Тридентинският мост се огъна окончателно под напора на воловете и се срути с грохот във водите на Атезис, които понесоха гредите надолу като сламки, попаднали в градинския фонтан.

Гней Петрей беше ранен в гърба, но за щастие леко. Сула завари хирурзите на легиона да се мъчат да му свалят металната ризница, докато той с ръце бършеше потта, калта и конските фъшкии от лицето си. Това не му пречеше да е наясно със ситуацията наоколо.

— Да не сте му пипнали раната, преди да сте го измили, ментули такива! — изсъска Сула на лекарите. — Първо измийте всичкия тор от тялото му! Нали няма да умреш от загуба на кръв, Гней Петрей?

— О, не и аз! — гордо се усмихна центурионът. — Побъркахме ги, а, Луций Корнелий? Преминахме като на парад през цялата им армия и почти не изгубихме хора!

Сула клекна до него и наведе глава, така че никой друг да не чува какво си говорят.

— Какво стана с младия Скавър?

На Петрей като че ли му мина веселото настроение.

— Ами точно когато имахме най-много нужда от него, той пълнеше гащите, а пък когато най-накрая взех да му обяснявам какво да правим, направо припадна върху мен. Ей така, от нищо. Иначе го спасихме, бедното момче; намериха се войници да го пренесат отсам реката. Жалка история, но какво да правиш? Какъв смелчага беше баща му, а този… Да беше станал библиотекар.