П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Разбира се, че я идентифицирам.

— Грешката е моя — заяви лорд Бошъм. — Мислех си да не би да е Натрапник „Г“.

— Джордж, ти си пълен идиот!

— Да, лельо Кони.

— Бошъм, ти си глупаво магаре!

— Да, херцоже.

— Глупак!

— Да, госпожице Туисълтън. Просто случайно ми хрумна, че госпожица Туисълтън може да не е госпожица Туисълтън и макар да твърди, че е госпожица Туисълтън, да не е госпожица Туисълтън, а само да се прави на госпожица Туисълтън, за да измъкне Натрапник „А“ от тинята. Но, разбира се, щом всички се обединявате около факта, че госпожица Туисълтън наистина е госпожица Туисълтън, теорията ми отива на кино. Извинете ме, госпожице Туисълтън.

— Джордж, ще спреш ли да бръщолевиш?

— Да, лельо Кони. Просто споменах каква внезапна мисъл мина през главата ми.

Сега, когато въпросът за идентичността на госпожица Туисълтън се изясни — госпожица Туисълтън се оказа госпожица Туисълтън, а не псевдогоспожица Туисълтън, херцогът се върна към тревогите, които беше започнал да излива преди минута.

— А сега, ти, дебелоглави Бошъм, може би ще обясниш защо завираш гостите на баща си по гардеробите. Не разбираш ли, че тоя тип можеше да ми намачка пролетните костюми и да умре от задушаване?

Намеси се лейди Констанс.

— Дойдохме да пуснем лорд Икнъм.

— Кого да пуснете?

— Лорд Икнъм.

— Какъв лорд Икнъм?

— Това е лорд Икнъм.

— Да — потвърди лорд Икнъм. — Аз съм лорд Икнъм. А това — продължи той, като хвърли мил поглед към ледената Валерия — е моята любима племенница.

— Единствена племенница.

— Може би затова си ми любимка — поясни лорд Икнъм.

Херцогът стигна до почти Бошъмово състояние на душевен смут.

— Нищо не разбирам. Ако ти си Икнъм, защо не каза, че си Икнъм? Защо каза, че си Глосъп?

— Точно така — намеси се лейди Констанс. — И аз чакам лорд Икнъм да обясни…

— Аз също — обади се Бошъм.

— … крайно странното си поведение.

— Странно е точната дума — съгласи се Бошъм. — Всъщност поведението му е странно открай време. Крайно странно. Като начало той ме измами още в Лондон.

— Само да видя дали номерът наистина минава, драги ми приятелю — обясни лорд Икнъм. — Прост научен експеримент. Между другото, изпратих портфейла ти вкъщи по пощата. Ще го намериш да те чака там.

— О, нима? — възкликна лорд Бошъм поомекнал. — Радвам се да го чуя. Много държа на този портфейл.

— Прекрасен е.

— Нали? Жена ми ми го подари за рождения ден.

— Така ли? И как е жена ти?

— О, благодаря, добре е.

— Който си намира жена, намира благина.

— Ще й предам. Много мило. Ваша мисъл ли е?

— Това е една от поговорките на Соломон.

— О? Е, все пак ще й я предам. Ще й хареса.

Лейди Констанс с усилие успяваше да запази патрицианското си спокойствие.

— Остави сега жена си настрана, Джордж. Всички сме много привързани към Сисили, но точно сега не ни е до нея.

— Не, не, разбира се. Не знам как се отплеснахме на тази тема. И все пак преди да я приключим, бих искал да спомена, че тя е най-милата женичка на света. Добре, лельо Кони, давай. Имаш думата.

От поведението на лейди Констанс струеше мраз.

— Наистина ли свърши?

— Ами да.

— Сигурен ли си?

— Ами да.

— Тогава ще замоля лорд Икнъм да ми обясни защо дойде в замъка Бландингс предрешен като сър Родерик Глосъп.

— Да, нека видим диаграмата.

— Млък, Джордж.

— Добре, лельо Кони.

Лорд Икнъм се позамисли.

— Ами — започна той — това е дълга история.

Погледът на Валерия Туисълтън, който срещна очите на чичото, беше твърд и недружелюбен.

— Твоите истории никога не могат да бъдат прекалено дълги — заговори тя с метална нотка в гласа. — А нощта е наша.

— И защо — запита лорд Бошъм — натръшка Бакстър и нашия детектив с приспивателно?

— Джордж, моля те!

— Да — с укор изрече лорд Икнъм, — няма да стигнем доникъде, ако непрекъснато се отклоняваме в маловажни неща. Както вече казах, историята е дълга, но щом сте сигурни, че няма да ви отегчи…

— В никакъв случай — отсече Валери. — Всички умираме от любопитство. Леля Джейн също много ще се заинтересува, като й кажа.

Лорд Икнъм се разтревожи.

— Мило дете, не бива да отронваш и думичка пред леля си, че си ме виждала тук.

— Тъй ли?

— В никакъв случай. Знам, че лейди Констанс ще се съгласи с мен, когато чуе какво имам да ви казвам.

— Тогава го кажете.

— Много добре. Обяснението е абсурдно просто. Дойдох в интерес на Емсуърт.

— Не ви разбирам.