П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Трябва да ви се извиня за присъствието си, ваша светлост — мазно заяви той, — но бях инструктиран от лорд Бошъм да остана тук като негов представител по време на краткото му отсъствие. Негово благородие ме осведоми, че е затворил злосторник в гардероба ви.

— Какво е затворил?

— Злосторник, ваша светлост. Доколкото разбрах, нещо като среднощен мародер. Негово благородие ми даде да разбера, че е открил човека в тази стая и след като го надвил, го заключил в този гардероб.

— Ъ? В кой гардероб?

Икономът посочи въпросното хранилище, а херцогът нададе мъченически вик.

— Божичко! Между пролетните ми костюми! Веднага го разкарай оттам.

— Негово благородие ме инструктира…

— По дяволите негово благородие! Няма да допусна смрадливи злосторници да съсипят костюмите ми. Какъв беше тоя злосторник?

— Не разполагам с информация, ваша светлост.

— Вероятно смрадлив скитник с тригодишна кир и всичко ще трябва да се праща на химическо чистене. Пусни го веднага.

— Много добре, ваша светлост.

— Аз ще отключа и ще отворя вратата, а ти бъди готов с пушката. Като кажа „три“. Едно… две… три… Велики Боже, това е психарят!

Лорд Икнъм не беше прекарал добре в гардероба, който намери тесен и некомфортен, но беше запазил невъзмутимата си и непринудена същност.

— А, драги херцоже — любезно рече той, като изникна оттам, — радвам се да те видя отново. Дали ще мога да използвам четката ти за коса? Четината ми се поразчорли.

Херцогът се беше вторачил в него с очи като паници.

— Ти ли беше вътре? — попита той. Може би малко глупав въпрос, но мозъкът на човек невинаги е повратлив в подобни случаи.

Лорд Икнъм потвърди.

— Но, за Бога, какви ги дириш по гардеробите?

Лорд Икнъм нежно прокара четката по посребрените си къдри.

— Влязох, защото бях помолен от човека зад пушката. Случайно се разхождах по моравата, забелязах, че прозорецът ти е отворен, и реших да се порадвам на още един приятен разговор с теб. Едва бях влязъл, когато цъфна Бошъм с оръжие в ръка. Не знам какво е мнението ти по тези въпроси, драги приятелю, но моят възглед е, че когато темпераментен млад господин с пръст на спусъка те кара да се пъхнеш в гардероба, най-добре е да не му противоречиш.

— Но защо те е напъхал в гардероба?

— Тук вече ме хвана натясно. Джентълменът не ми предостави възможност да го попитам.

— Нали не си среднощен мародер?

— Не съм. Цялата работа е твърде странна.

— Ще трябва да я разчепкаме до дъно. Ей, ти, върви да доведеш лорд Бошъм.

— Много добре, ваша светлост.

— Истината е — заяви херцогът, когато икономът напусна стаята подобно на достолепен галеон с надути платна, — че цялото семейство е смахнато, както вече ти казах. Току-що срещнах Емсуърт в градината. Държа се много особено. Нарече ме свинекрадлива напаст и ред други нелюбезни неща. Естествено, отчетох факта, че е луд за връзване, но утре си тръгвам и повече кракът ми няма да стъпи тук. Ще им липсвам, но не мога да им помогна. Бошъм стреля ли по теб?

— Не.

— Все пак стреля по някого.

— Да, чух престрелката.

— Този човек не бива да се ветрее на свобода. Ничий човешки живот не е в безопасност. А, ето го. Ей ти!

През вратата влизаше кратка процесия. Начело беше лейди Констанс. След нея вървеше високо хубаво момиче, в което лорд Икнъм без усилие разпозна племенницата си Валерия. Тилът се затваряше от лорд Бошъм. Лейди Констанс изглеждаше студена и сурова, Валерия Туисълтън — още по-студена и по-сурова. Лорд Бошъм беше просто объркан. Приличаше на баща си и на брат си Фреди по това, че не беше гигант на мисълта, а разказът, който току-що бе изслушал в гостната, не беше предназначен за консумация от страна на умствено недостатъчни. Момиче, твърдящо, че е госпожица Туисълтън, племенница на граф Икнъм, внезапно бе цъфнало изневиделица със странната история, че Натрапник „А“ се явява неин чичо, с което хвърли ума на лорд Бошъм, доколкото го имаше, в силен смут. Затова сега младият лорд гореше от нетърпение да си набави допълнителна светлина върху заплетеното положение.

— Защо, по дяволите… — Херцогът млъкна. Взираше се в гостенката на лейди Констанс, която поради втренчването си в лорд Бошъм не беше забелязал досега. — Ей! — рече той. — Откъде изскочихте?

— Аларик, това е госпожица Туисълтън.

— Разбира се, че е госпожица Туисълтън. Да не съм сляп!

— А! — обади се лорд Бошъм. — Значи е госпожица Туисълтън, така ли? Вие я идентифицирате?