Айзък Азимов - Битките на пролетта

Гледахме отвъд реката, където се простираше територията на колежа. Наобядвал се обилно — на мои разноски, естествено, Джордж бе изпаднал в носталгично настроение.

— Ех, добрите студентски години, добрите стари студентски години! — въздишаше той. — Какво ли в живота може да се сравни с тези години?

Вторачих се в него с нескрита изненада.

— Само не ми казвай, че си учил в колеж!

Той ме удостои с един нескрито надменен поглед.

Знаеш ли, че аз съм най-прочутият председател, който братството Фи Фо Фум някога е имало?

— Но как си плащал учебната такса?

— Стипендии! — отвърна той. — Те се сипеха върху мен като град, след като показах колко съм сърцат в състезанията по надяждане, организирани в чест на победите ни в спалните на състудентките. Освен това имах и един богат вуйчо.

— Не знаех, че си имал богат вуйчо, Джордж.

— Учи, след шестте години, които ми трябваха, за да завърша обучението си по забавената програма, вече не беше такъв. Или поне не в същата степен. Колкото пари успя да спаси след крушението си, ги дари на приют за безпри — зорни котки. А мен спомен в завещанието си с такива презрителни думи, че ме е срам да ти ги повторя. Животът ми стана тъжен, а личността ми — недооценена.

— Някой ден трябва да ми разкажеш всичко, до най-малките подробности — настоях аз.

— Но споменът за студентските години обвива с перлено и златисто сияние целия ми труден живот — продължи Джордж. — Почувствах го осезателно преди няколко години, когато посетих отново стария университет Тейт.

— Пак са те поканили? — възкликнах аз, почти успявайки да потуша издайническите нотки на недоверие в гласа си.

— Сигурен съм, че са се канили да го сторят — каза Джордж. Всъщност, върнах се по молба на един мой скъп приятел от студентските години, старият Антиокус Шнел.

Тъй като очевидно си очарован от това, което току-що чу — започна Джордж, — нека ти разкажа за стария Антиокус Шнел. Той бе неразделният ми приятел през онези отминали дни, мой верен спътник, макар че защо ли да си служа с такива класически алюзии, дето мухльо като теб изобщо не е чувал. Даже и сега, въпреки че той е остарял много по-видимо от мен, си го спомням такъв, какъвто беше в онези дни. Тогава ядяхме заедно златните рибки от шадраваните, затваряхме приятелите си в телефонните будки и сръчно смък — вахме чорапогащите на изпадналите във възторг студентки, които ни даряваха с красиви усмивки. Накратко, радвахме се на всички възвишени наслади, които можеше да предложи такава просветителска институция като университета Тейт.

Затова, когато старият Антиокус Шнел поиска да ме види по един изключително важен въпрос, аз се отзовах мигом.

— Джордж — започна той, става въпрос за сина ми.

— Младият Артаксерксес Шнел ли?

— Същият. Той е второкурсник в стария ни университет, но нещата с него не вървят добре.

Присвих очи в недоумение.

— Да не се е събрал с лоши приятели? Да не би да е натрупал дългове? Или пък лекомислено е паднал в капана на някоя стар, просмукана от бира келнерка?

— По-лошо, много по-лошо! — изрече Антиокус Шнел сподавено. — Той самият никога не ми го е казвал — изглежда го е срам, но получих шокиращо писмо от негов състудент, написано и изпратено в най-строга тайна. Джордж, стари ми друже, бедният ми син — нека ти го кажа направо, без да се опитвам да замествам истината с евфемизми, учи висша математика!

— Учи висша… — просто не можех да се насиля да произнеса тази ужасна дума.

Старият Антиокус Шнел кимна отчаяно.

— Не само това, ами и държавно право. Видели са го всъщност да посещава лекции и да учи.

— Боже мой! — възкликнах ужасен.

— Не съм очаквал такова нещо от младия Артаксерксес, Джордж. Ако майка му научи, това ще я довърши. Тя е много чувствителна натура, Джордж, а и не е в добро здраве. Умолявам те в името на старото ни приятелство да отидеш в стария Тейт и да провериш как стоят нещата. Ако момчето наистина се е увлякло по науките, накарай го някак да дойде на себе си — заради майка му и заради самия него, ако не заради мен.

Със сълзи на очи му стиснах прочувствено ръката и се заклех:

— Нищо не може да ме спре. Нищо от този свят няма да ме отклони от тази свещена задача. Ако трябва, ще пролея и последната си капка кръв. Като говорим за жертви се сещам, че ще ми трябва чек.

— Чек ли? — развълнува се видимо Антиокус Шнел. Той винаги е показвал много бързи рефлекси, когато трябва да завърже здраво кесията си.