Йордан Йовков - След пролетта

— Но защо… защо тя не писа?…

Вече цяла седмица откакто тоя мъчителен въпрос като гвоздей се беше впил в ума му. Той беше завладял изцяло съзнанието му, спираше мислите му, правейки го неспособен да намери ясен и задоволителен отговор. И всякога, когато, уморен и отчаян от безплодните лутания на своята мисъл, той виждаше, че истината е все така неоткрита — пред него заставаше неумолим и зловещ, като фантом, страшният и тревожен въпрос. Отново той като гвоздей се впиваше пак в ума му и Лазаров болезнено, почти стенещ, шепнеше:

— Защо… защо, наистина, тя не писа?…

И почваше пак отново. Той намираше хиляди и хиляди извинителни причини за нея. Прощаваше й, искаше да бъде извънредно снизходителен. И беше готов да се успокои. Но ето, крадишката, подобно на съскащи отровни змии, проблясваха далечни подозрения, съмнения, догадки. Неясни, мъчителни предчувствия свиваха сърцето му. С ужас той бързо отпъждаше тия призраци на болната си душа, с отчаяни усилия се мъчеше да отскубне мисълта си от тях и все не успяваше… Защото тя — неспокойната му мисъл — се стремеше там, дето неясно предчувстваше да се таи нещастието. Така слабите нощни пеперуди налитат на огъня, който ще ги погуби…

Немощно облегнат на файтона, почти болен, Лазаров днес пътуваше за Варна. Той отиваше да се срещне там с Бяла. Другарят му във файтона беше някакъв заможен търговец, пълен и едър човек, но с кротко, добродушно лице. В очите му Лазаров беше схванал едва уловимото изражение на симпатия и съжаление: изглеждаше, че старият и достатъчно живял човек ясно беше разбрал всичко. Разговорът, подлавян няколко пъти, не успяваше. Тогава те замълчаха и двамата, пушеха цигара подир цигара, всеки занят със собствените си мисли…

А юлският ден, горещ и задушен досега, почна да превалява. Разкъса се и изчезна мъглявата завеса на палещата жега и хубави картини внезапно сякаш се откриха навсякъде с по-ясни и опреснени бои. Безкрайни стърнища, отдето снопите бяха вече прибрани, се жълтееха и блещяха — също злато. А пряко през тях извиваше се и се белееше шосето — безкрайна сребърна лента. Далеч на запад, дето залязващо слънце пронизваше черни облаци с горящи шипове зари — тъмнееха се просторни гори, забулени с лек теменужен здрач.

Всеки друг път Лазаров се любуваше жадна на тия картини. От честото пътуване те бяха му станали познати и близки и той отрано знаеше кое де ще се яви. Но тоя път той нищо не гледаше, нищо не забеляза. Той не обърна внимание дори и на тия пейзажи, които всякога е обичал да гледа най-много, само за които дори понякога е пътувал оттука. Така той не погледна сега голямата, стара гора от двете страни на шосето — високи, мощни дъбове, изваяни сякаш от желязо. Всеки друг път, гледайки тая тайнствена, глуха гора, той мечтаеше за самотни разходки през шумещия й свод; мечтаеше за радостта и блясъка на нейните пролети, за шумната тъга на нейните листопади…

На друго място един кът също е привличал погледите му. До самото шосе издигаха се високи и стройни три бряста, сраснати, с преплетени клоне — сякаш замрели в обятията един на други. Нещо тъжно, болезнено печално вееше от тая самотна група — едничка в голямата чисто вече поле. Техният глух шепот посрещаше и изпращаше пътниците и в него се чуваше сякаш тихата жалба за вечната им самотност, за вечния копнеж по далечната родина… И в тая тиха скръб как нежно галеше душата задушевната привързаност и обич на тия братя, така покорна и няма…

Но тоя път Лазаров равнодушно отмина всичко. Загледан неподвижно пред себе си, той виждаше друго. Пред унесения му поглед се редяха спомените на доскоро преживяното щастие — редяха се сякаш картини на вълшебен кинематограф…

Кога той я видя за първи път? Да, това беше в един хубав есенен ден. За да иде в нейното село, той мина през гората, листата на която бяха почнали де си зачервяват. Из пътя той береше сини минзухари — последните цветя, болни и тъжни. Той помни очакването, пълно с неизвестност и тревога, когато влезе и почука на стаята й. И тя дойде: пред него стоеше младо, малко момиче, гледаше го учудено и мило се усмихваше… Но тогава той видя, той запомни едни само очи: светли, сини очи, такива нежни и сини, като минзухарите, които беше набрал, чисти и ясни като светлото, есенно небе…

Редяха се спомените един след друг, по-хубави, по-свидни. Пред него минаваше дългият ред на срещите през есента и зимата. Той виждаше връщанията си в късните, тъмни вечери, когато под студените, остри пориви на дъжда и вятъра в душата му разцъфваше светла пролет — неговата нова, млада обич…