Йордан Йовков - След пролетта

Бяла наближи. Лазаров видя добре, че за една минута тя го погледна. Той дори забеляза една слаба усмивка, едно учудване да минава на лицето й. И той беше уверен, че тя ще дойде при него. Но Бяла вървеше на другата страна на улицата, загледала недвижно пред себе си. Тя отмина. Лазаров стоеше учуден и развълнуван.

— Не, тя ще дойде… Тя ме позна. Ей сега ще се повърне… Иска само да се пошегува…

Той мислеше и вярваше това, спомняйки си нейните детски лудории понякога. И той остана да чака дълго време, измъчван от нетърпение и тревога. Но Бяла не дойде.

Лазаров стана и заходи из града. Сега в душата му се подигаше буря, която го ужасяваше. Най-страшните предположения и съмнения, задържани и отпъждани досега, нахлуваха в душата му по-яростни и свирепи. Като отровни скорпиони забиваха те жилата си в сърцето му, мъчеха го, докарваха го в полуда. Той ходи, скита се, храни се, среща се някои познати — но всичко това беше като в сън, като несвястно скитане на сомнамбул. Малкото му познати не можаха да скрият учудването си от тъжния му, угнетен изглед.

— Не ми е добре. Пък и семейни нещастия — изгубих скоро сестра си…

Лазаров така се оправдаваше пред всички, макар, че сестра му се беше поминала отдавна и скръбта за нея, ако и жива още и силна — таеше се в душата му вече примирена и спокойна.

Той ходи из града до късно, капнал от умора, и когато почнаха да го безпокоят собствените му стъпки, кънтещи самотно в тишината, когато мълчанието и мракът на пустите улици му се видяха по-странни и от най-силния шум на деня — Лазаров се прибра тогава в хотела. Но той не можа да заспи. Цялата нощ той прекара с отворени очи, хвърлен в мъчителна нетърпима треска…

Рано сутринта, измъчен и изнемощял от безсънната нощ, Лазаров влизаше в морската градина. Нямаше още никого тука. Алеите бяха пусти, върху тях лениво се протягаха дългите, черни сенки на дърветата и изрядко, като разтопени бисери, блясваха на слънцето и капеха капки роса от листата. Лазаров седна на една пейка на високия бряг и загледа морето. Бяла, тежка мъгла беше легнала над морето, надиплена най-чудновато — сякаш безкрайни, плуващи ледници, сковали в студените си прегръдки безбройни кораби. И над тия бели грамади, мъгляво и тъжно, уморено в усилията си, но все пак мощно и победно — издигаше се, огнено червено, слънцето. Изрядко морето потрепваше и под гъстата бяла мъгла блясваше за минута светлата му атлазена дреха. И на Лазарова се струваше, че то — капризна и лукава хубавица — нарочно отбягва и се крие от слънцето…

Когато той стана, градината се беше оживила и изпълнила с хора. Тогава Лазаров заходи из алеите, надявайки се да срещне Бяла. След няколко часа ходене, отчаян, че не ще може да я види, той искаше да се върне в града. Но ето внезапно той забеляза, че насреща му идеше Бяла. Тя не беше сама. С нея вървеше млад момък, облечен разкошно, красив и елегантен. Той приказваше нещо весело, приведен над Бяла, и тя се смееше. Както при вчерашната среща, отдалеч тя забеляза Лазарова, ала бързо пак отне погледа си от него. Но Лазаров схвана това, макар и да трая само един миг. Тя не се учуди, ни най-малко не се изненада. За него беше ясно, че вчера тя наистина го е видяла. Нещо повече: на лицето й се отрази лека досада, която жестоко нарани и смути Лазарова.

Наближила съвсем близо, Бяла чак сега загледа Лазарова, преструвайки се, че го вижда за първи път. Но тя пак беше хладна, равнодушна, принудено засмяна. Тя се отби към него.

— А, Лазаров, кога дойде?… Добре дошъл… — Тя се спря и заговори. Заразпитва го за дреболии из село и явно беше, че тя е разсеяна, че говори само от вежливост, колкото да не мълчи. Лазаров отговаряше неохотно и едносложно. Той почна да вярва, да разбира предчувствията си. Него го поразяваше тая отчужденост, това равнодушие на Бяла. Към него тя не се обърна интимно на име, както някога. Застанал настрана, чакаше елегантният другар на Бяла, пренебрежително загледан в Лазарова. Той сякаш с очи питаше Бяла защо още може да се бави. Тогава Лазаров усети да блика в гърдите му яд и остра, задавяна досега болка. Изведнъж той заговори бързо и ниско:

— Бяла, каква си станала… Как си се изменила. Ти ли си, наистина, Бяла?… Защо бързаш? Защо не ми писа?

Бяла за минута учудено разтвори очи. Но тя не понижи гласа си до тона на неговия, желаейки да отбегне тия обяснения. Както по-рано, тя продължи небрежно:

— Ще се бавиш ли тука? Не ще бързаш, нали?

— Остави това, Бяла, аз искам сега още, искам да поговорим, да се обясним…