Йордан Йовков: След пролетта

Бяла мълчеше, явно разсърдена от неизбягнатата неприятност. Лазаров продължи:

— Бяла, аз разбирам всичко. Но нека се разберем. Защо ти отбягваш от мене? Нима вчера не ме видя?

— Да, видях те; но бях занята, бързах…

Тя говореше вече ниско, но разсърдена и недоволна.

— Защо не останеш сега? — попита Лазаров.

— Но сега не мога… Чакат ме, нали виждаш…

— Нищо — ще се извиниш.

— Не, не мога. Но ела довечера тогава. Аз ще дойда пак тука. В 6 часа!…

Тя се прости високо и отмина. Лазаров се завърна в града и се заскита зашемеден и несвестен.

Мръкваше се. Дърветата хвърляха дълги, грамадни сенки. Морето, тихо и светло досега, потъмня и се развълнува. По обширната му мантия затрептяха дребни, бели вълни, сякаш клатушкани бели птици. Орляци чайки се дигаха и падаха, като грабната от вятъра пяна. Едва чуто достигаше техният плачевен остър вик. Лазаров гледаше морето и си спомняше лелеяна мечта в зимните вечери: тиха нощ, задрямалите води на залива под звездното небе, ударите на веслата… Те плават към тъмни, гористи брегове.

Внезапно той почувства присъствието на някого зад себе си и се обърна. Беше Бяла.

— Ето, аз дойдох… Ти що — сякаш не ти е добре.

— Нищо не ми е. Аз отдавна само те чакам.

Тя седна до него на пейката.

— Бяла, кажи сега — заговори Лазаров, — аз искам да зная самата истина…

— Каква истина? Не разбирам…

Загледана далеч в морето, тя сякаш не чуваше и не внимаваше какво й говореше той.

— Но аз виждам всичко. Ти не си същата, отбягваш ме, не ми писа? Нима не помниш как бяхме в село, нима трябва да ти спомням? Нима ти не помниш в село…

Бяла трепна.

— Остави това село… Не знаеш как аз го мразя сега. Как измъчва човека тая груба, непоносима среда, тоя монотонен, безцветен живот… После…

Тя гледаше все така недвижно морето. И вече с по-спокоен и безстрастен тон продължи:

— После уединението, неизбежната необходимост да бъдеш с едни и същи хора, всичко това притъпява чувствата, пречупва волята. И ето създават се отношения, които на друго място и в друга среда са невъзможни и немислими… Не, за нищо вече не се връщам село. Село!…

Тя изговори последната дума с презрение, с отвращение почти, и замлъкна.

Лазаров не отговори. Изведнъж нему се стори, че той е сам, че Бяла е далече от него отдавна, отдавна. Той разбра всичко. Наместо съмненията, мъчителните безпокойства и въпроси, душата му се обливаше с тиха, дълбока тъга за нещо изгубено безвъзвратно. Струваше му се, че той се успокоява, но скоро виждаше, че това е зловещата тишина подир отминалата буря, в която ясно изпъква ужасът на разрушението, на скръбта. Все пак той ясно съзнаваше, че да настоява, да моли, е неуместно, смешно.

Бяла заговори:

— Защо замълча? Приказвай, нали сам искаше…

Лазаров мълчеше. Когато това мълчание се продължи и стана отегчително и неловко за двамата, Бяла стана.

— Аз ще си ходя. Може би ще се видим пак. Сбогом… — И тя му подаваше ръката си.

Лазаров не я погледна и в болезнен порив на яд и обида хрумна му мисълта да не й подаде ръка. Отсечено той промълви само:

— Остави ме. Иди си…

Пред очите му се мярна само малката хубава ръка на Бяла, нервно отдръпната, после чу как тя се отдалечаваше. Той не я погледна, слушаше само как заглъхват по пясъка стъпките й, отивайки се за всякога вече…

Лазаров стана, вцепенен и убит, без да може да разбере какво става с него. Беше притъмняло и алеите бяха пълни с хора. Той влезе в живия поток и в това море от хора той се чувстваше още по-самотен, по-изоставен. Той излезе от градината, отиде далеч на брега и немощно се облегна на дървената бариера. Морето не се виждаше в гъстия, непрогледен мрак, чувстваше се само зиналата паст на някаква бездънна пропаст. Лазаров познаваше морето и никога неговият говор не му е бил така близък и разбран, както в тая тъмна, черна нощ. Една след друга пристигаха вълните, редяха тъмни, незнайни жалби и с безумен плач разбиваха се в брега. След гръмовния рев слушаха се сякаш болезнени въздишки, вопли, молби — хилядите гласове на страданието и плача. За минута морето замълчаваше, уморено и обезсилено сякаш. Но в нови, луди пориви прииждаха пак вълните, плачеха и стенеха безутешно…

Загърнат в мрака, Лазаров слушаше буйния плач на морето. В тоя стихиен плач изплакваше се сякаш собствената му тъга. Той мислеше за разговори си с Бяла, припомняше си думите й, мъчеше да вникне по-добре в силата им.

— …Създават се отношения невъзможни и неуместни в друга среда… О, каква лъжа!