Уилям Фокнър - Чичо Уили

Знам какво разправяха. Не казваха, че съм избягал от къщи, а съм бил уж излъган от един шантав, който, ако аз не го убия пръв, щял мене да убие до края на първата седмица. Ако бяха разправяли, че жените, добродетелните жени в Джеферсън, са прокудили чичо Уили от града и че аз съм тръгнал с него и съм направил това, защото съм знаел, че за чичо Уили е дошла последната възможност и че пипнат ли го този път, ще му бъде завинаги, щяха да бъдат прави. Защото нито бях подмамен, нито чичо Уили беше шантав, па макар и след всичко, което му бяха причинили. Не че бях длъжен да тръгна; нямаше и да се мръдна, ако чичо Уили не беше ме поканил; той просто не можа да повярва, че искам да го придружа. Отидох, защото чичо Уили беше най-чудесният човек, когото съм познавал, защото дори жените не успяха да му се наложат, защото напук на тях така си подреждаше живота, че да му е приятно, дето живее, а като умря, извърши най-приятното от всички неща, нали бях там да му помагам. Ето ви една работа, за която повечето мъже, па дори и повечето жени, хич не се и сещат, нито дори ония жени, за които най-забавно е да се бъркат в живота на другите.

Той не беше ничий чичо, но ние всички, и малки, и големи, го наричахме или си го представяхме като чичо Уили. Нямаше никакви други роднини, освен една сестра в Тексас, омъжена за петролен милионер. Живееше в родната си малка, стара, но спретната бяла къща в края на града със стария негър Джоб Уайли, който беше по-възрастен и от самия него; негърът готвеше, наглеждаше къщата и работеше в дръгстора, основан още от бащата на чичо Уили, който сега чичо Уили държеше с едничката помощ на стария Джоб; дванайсет или четиринайсет години (толкова време ни трябваше от деца да станем момчета) — точно тогава той взимаше някакви наркотици — ние често го посещавахме. Обичахме да ходим в магазина му, защото там винаги беше прохладно, мрачно и тихо, тъй като никога не миеха витрините; обясняваше ни, че нямало нужда да ги подрежда, защото и тъй и тъй никой нямало да ги гледа; по този начин и горещината си оставаше навън. При него не идваха други клиенти, освен фермери — купуваха си само готови лекарства, предварително насипани в разни шишенца — и негри, които купуваха карти за игра и зарове; доколкото знам, от четирийсет години никой не му беше донасял рецепти, пък и помпа за сода не си сложи, тъй като откак баща му завъртял търговията през хиляда осемстотин и не знам коя си година, старият Джоб миеше чашите, бъркаше сиропите и правеше сладоледа; ето защо старият Джоб вече недовиждаше и татко казваше, че според него то не е защото старият Джоб взима морфин, а защото ден и нощ дишал въздуха, който чичо Уили издишвал.

За нас сладоледът идваше точно на място, особено като нахълтвахме след разгорещените бейзболни мачове. Имахме си в града дивизия от три отбора, а чичо Уили ни даваше награди за всеки мач: топка, бухалка или маска, макар че нито един път не дойде да ни погледа; след мача и двата отбора, па дори и трите, ще отидем в магазина да гледаме как победителите си получават наградата. Тогава изяждахме по един сладолед и после се струпвахме зад рецептурната маса да видим как чичо Уили ще запали спиртничето, ще напълни спринцовката и ще навие ръкав над множеството сини точици, следи от предишни убождания, които почваха от лакътя и се губеха нагоре някъде под ризата. А на другия ден ще е неделя, ние ще го чакаме по дворовете си и мине ли покрай къщите ни, тръгвахме с него за неделното училище; бяхме с него в един клас, ние си разказвахме уроците, а той си седеше. Мистър Барбър, учителят от неделното училище, никога не го изпитваше. Свършим ли урока, заговаряхме за бейзбол до следващия звънец, а чичо Уили пак си мълчеше, седеше си спретнат и чист, с чиста яка без вратовръзка, лек като комар, а очите му зад очилата — помътнели като бъркани яйца. След това всички отивахме в магазина, изяждахме сладоледа, останал от събота, и сетне отново се скупчвахме зад масата да гледаме: спиртника, ръкава на празничната риза и иглата, която бавно се забива в посинялата му ръка; някой от нас питаше: „Не боли ли?“, а той казваше: „Не. Хубаво ми е.“

После го накараха да се откаже от морфина. Веднъж ни бе казал, че го взима от четирийсет години, а сега, вече на шейсет, му оставаха най-много още около десет, само че това той не казваше, защото отде накъде ще разправяш на четиринайсетгодишни хъшлаци такива неща. Накараха го да се откаже. Не им струваше много. Започна се една неделна утрин и свърши в петък; тъкмо си бяхме седнали по местата в класа и мистър Барбър току-що бе започнал, когато внезапно се появи преподобният Шулц, пасторът, наведе се към чичо Уили и додето се опомним, той вече го теглеше от мястото му, дърпаше го да стане и говореше с оня тон, с който проповедниците говорят на четиринайсетгодишните момчетия и който, струва ми се, не могат да понасят дори най-изнежените момчета: