Уилям Фокнър - Чичо Уили

Стигнахме табела със стрелка и надпис „Аеродрум“, свихме нататък и аз попитах:

— Какво? Това пък какво е?

А чичо Уили рече:

— Почакай! Само почакай!

Защото и сам той едва имаше търпение, прегърбен над кормилото, развял бели коси изпод каскета, а колосаната му яка отзад се бе откачила, тъй че между нея и ризата му се показваше вратът му; старият Джоб мърмореше (о, да, още тогава го предчувствах!):

— Купил го е, май с човек! Рече и го стори. Но аз му казах. Карай да върви! Предупредих го!

Така стигнахме летището, чичо Уили внезапно спря, посочи нагоре, без да слиза от колата, и каза:

— Гледай!

Беше кръжащ самолет. Чичо Уили се втурна покрай пистата с носна кърпа в ръка, взе да маха и да тича нагоре-надолу, додето от самолета го видяха, снишиха се, кацнаха и тръгнаха към нас — беше малък самолет с двуцилиндров мотор. Пилотираше Секретар, също с нов кариран каскет и очила като на чичо Уили; казаха ми как чичо Уили купил каскет и на стария Джоб, но старият Джоб не рачил да го носи. Тази нощ — пренощувахме в малък туристически стан на около две мили от летището, където и за мен имаше готов каскет и очила; едва сега разбрах защо не са могли да го открият — чичо Уили ми разказа как купил аероплана за част от парите, които му останали след продажбата на къщата, защото в края на краищата сестра му я откупила, нали и тя била родена в нея, само че капитан Бийн от аеродрума не искал да го учи на пилотаж, тъй като трябвало да представи медицинско („Бога ми — рече чичо Уили, — да пукна, ако тия републиканци, демократи и хикс-игрек-зет накрая не докарат работата дотам, че да не можеш и водата в нужника си да пуснеш без разрешително!“), а той не можел да отиде при лекар, защото току-виж лекарят решил да го върне отново в Кийли или вземе, та обади на мисиз Меридю къде се намира. Ето защо решил първо Секретар да се научи — имало вече две седмици, откак взимал уроци по пилотаж, тоест четиринайсет дни повече, отколкото му беше необходимо да се научи да шофира, когато тръгнаха с първия автомобил. Чичо Уили купил вчера форда, палатката и разните там лагерни принадлежности и утре сме щели да потеглим. Първо сме щели да отидем на едно място, наречено Ренфроу, където никой не ни познава и където имало обширно пасбище, така му били казали, щели сме да останем там една седмица, додето Секретар научи чичо Уили да кара самолета. После ще тръгнем на запад. А като ни свършат парите, щели сме да спрем в някой град, да превозваме пътници и да спечелим колкото за бензин и храна, та да се доберем до следващия град: чичо Уили и Секретар със самолета, пък аз и старият Джоб — с автомобила; старият Джоб седеше на стола до стената, примигваше към чичо Уили с малките си отслабнали, зачервени и помръкнали очи, а чичо Уили се изпъна на походното легло, както е с каскета и очилата, с колосаната яка без вратовръзка, която изобщо не бе прикрепена към ризата, само закопчана около врата, ту закривена встрани, ту обърната назад като на пастор от епископалната църква, очите му грееха зад очилата, а гласът му звучеше ясен и бодър.

— А за Коледа ще бъдем в Калифорния! Помисли си: Калифорния!

Та как можеха да разправят, че съм бил подлъган? Как можеха? Сигурно още тогава съм подозирал, че всичко това едва ли ще стане, че не може да стане, защото е твърде хубаво, за да бъде истина. Струва ми се, познавах дори как ще завърши само от навъсените погледи на Секретар всеки път, когато чичо Уили мечтаеше гласно да научи управлението на самолета, или от особения израз на стария Джоб и не толкова от онова, което той направи, а от готовността му да направи нещо, стига да му падне случай. Защото аз бях вторият бял. Нищо, че и Секретар, и старият Джоб бяха по-стари от мене, аз бях бял и каквото и да направех, то щеше да бъде на място. Сякаш още тогава съм знаел, че каквото и да се случи с чичо Уили, той за нищо на света не би умрял; затова си мислех, че само да мога и аз като него да живея, каквото и да ми се случи, също никога не бих умрял.

И така, тръгнахме на следното утро, щом се развидели, тъй като според една друга глупава наредба Секретар можеше да излита едва след като на летището всичко се вижда и му разрешат да потегли. Заредихме самолета с бензин и Секретар се покатери отгоре му, уж отново да се упражнява. След това чичо Уили ни накара незабавно да се качим на колата, защото, както каза той, аеропланът можел да вдига до шейсет мили в час и Секретар щял да пристигне в Ренфроу много преди нас. Но като стигнахме в Ренфроу, от Секретар нямаше и помен. Разпънахме палатката, хапнахме за обяд, а него все го няма, чичо Уили почна да ругае, след това вечеряхме, стъмни се, а Секретар още го няма и чичо Уили здравата се разпсува. Появи се чак на другия ден. Чухме го, изскочихме от палатката и го гледаме — прелетя над нас, но идва не откъм Мемфис, а точно от обратната посока, префуча отгоре ни, ние всички се развикахме и взехме да махаме. Но той се скри, чичо Уили заподскача и заруга, натоварихме палатката в автомобила и се приготвихме, щом се върне, да го погнем по земята. Но този път моторът му изобщо не се чу, витлото беше неподвижно и като че Секретар нямаше намерение да кацне на пасбището, а някъде в дърветата на другия му край. Но самолетът мина на един пръст от дърветата и се блъсна в земята, а ние хукнахме нататък и гледаме Секретар: седи в самолета със затворени очи, лицето му пепеляво и говори: