Уилям Фокнър - Чичо Уили

Две години нищо не знаех, а вече цяла година чичо Уили ходеше всяка събота в Мемфис с колата, която му бе дала сестра му. Писмото го написах аз — чичо Уили надничаше иззад рамото ми и диктуваше как здравето му се подобрявало, но не толкова бързо, колкото би искал лекарят, как лекарят бил казал, че не бива да ходи до магазина пеша и затова, ако можело, да има един автомобил, не от скъпите, просто малък автомобил, той сам да си го кара или да намери някое негърче да му шофира, стига сестра му да реши, че така ще е по-добре. Тя прати пари, а той намери едно момче-негърче с възлеста глава, на ръст колкото мене и на име Секретар. Секретар каза, че можел да шофира, но всъщност те и двамата се учеха по време на нощните си набези до хълмовете, където купуваха царевично уиски; в Мемфис негърчето ще да се е научило да кара доста бързо, защото ходеха там всяка събота и се връщаха в понеделник сутринта, чичо Уили седеше безчувствен на задната седалка, а дрехите му воняха на оная миризма, чийто източник нямаше да мога да открия, додето не се минаха още няколко години, а до него се търкаляха две-три полупразни бутилки и едно тефтерче, изпълнено с телефонни номера и имена, като Лорин, Били и Джек. Нищо не разбирах, докато един понеделник две години по-късно не дойде шерифът, който заключи с катинари и запечата каквото бе останало от имуществото на чичо Уили, а когато се помъчиха да намерят продавача, не можаха да установят с кой влак е офейкал от града; бе горещо юлско утро, чичо Уили се бе проснал на задната седалка, а отпред, до Секретар, седеше жена, два пъти по-едра от чичо Уили, с червена шапка, розова рокля, с мръсно бяло кожено палто, преметнато на облегалото, и два сламени куфара на страничните стъпала, косата й бе с цвета на съвсем нов пиринчен кран, а по страните й течеше размекнат аркансил и от потта пудрата бе станала на каша.

Това бе по-лошо от всичко, дори да бе почнал отново с морфина. Ще си помислиш, че е донесъл в града едра шарка. Помня как същия следобед мисиз Меридю телефонира на мама; къде беше къщата й, а по жицата се чуваше, като вика, сякаш е застанала на задния вход за кухнята:

— Женен! Оженил се! Курва! Курва ти казвам!

Точно така продавачът ругаеше Джоб, може би в такива случаи църквата позволява подобни думи, защото сигурно хората, които ходят на църква, най-добре знаят или поне им е позволено да знаят кога могат за миг-два да забравят и религия, и всичко. Татко също се разпсува, но ей тъй, по ничий адрес; знаех, че не ругае нито чичо Уили, нито дори новата жена на чичо Уили и изведнъж ми се дощя мисиз Меридю отнякъде да го чуе. Само че ако беше у нас, едва ли щеше да чуе нещо, защото разправяха, че хукнала по домашен халат, напъхала пастора Шулц в автомобила си и отишли при чичо Уили; сварили го на легло както винаги в понеделник и вторник, а жена му изгонила мисиз Меридю и пастора Шулц от къщата, показвайки им разрешителното за женитба, както се показва пистолет или нож. Помня как цял следобед — чичо Уили живееше на една тиха странична улица, на която всички къщи бяха малки и нови, вдигнати от селяни, преместили се в града през последните петнайсет години, кои като пощаджии, кои като дребни търговци, — как цял следобед по тихата уличка се тълпяха пощурели жени с накривени сламени бонета, мъкнеха подире си дребни дечурлига и вече пораслите момичета, а после се отправиха към кметството и дома на пастора Шулц, как младите мъже и момчетията, които не бяха на работа, пък и някои от старите мъже, които бяха, минаваха напред-назад пред къщата на чичо Уили да зяпат жена му — седнала на верандата, пуши цигари и пие нещо с чаша; помня как на следния ден тя слезе в града на пазар, сега с черна шапка и рокля на бели и червени райета, от което приличаше на огромна захарна пръчка и трижди по-едра от чичо Уили, как мина по улицата, а мъжете изскачаха от магазините като куршуми, сякаш минавайки, тя дърпаше навързани на канап спусъци, двете половини на задника й играеха надолу-нагоре под роклята като помпи и някой изведнъж се провикна с отметната назад глава: „Иха-а-а!“ или нещо такова, а тя само се връцна, без да спира, и тогава завикаха всички.

На другия ден пристигна телеграма от сестра му и татко в качеството си на адвокат, а мисиз Меридю като свидетел, отидоха у тях, жената на чичо Уили им показа разрешителното и им препоръча да се откажат, защото независимо от това, дали е живяла на Мануел стрийт, сега била вече омъжена както се полага и като всяка друга надута кучка в Джеферсън или другаде, при което татко рече: