Уилям Фокнър - Чичо Уили

— Вижте, какво мисиз Меридю, вижте какво, мисиз Крисчън…

После съобщи на жената, че сега чичо Уили е във фалит и може дори къщата си да загуби, жена му попита, че нали има сестра в Тексас, да не вземе татко да разправя, че и петролната компания банкрутирала и да не я разсмива. Тогава пратиха нова телеграма на сестра му, пристигнаха хилядата долара и не им оставаше нищо друго, освен да върнат автомобила на жената на чичо Уили. Същия следобед тя замина за Мемфис, шофирайки сама, изпърпори през площада със сламените куфари и с черна дантелена рокля, вече достатъчно запотена под новия грим, защото времето бе още горещо, спря пред пощата, където мъжете чакаха следобедните вестници, и каза:

— Елате ми някой път на гости на Мануел стрийт! Такива номера ще ви покажа, дървеници недни, после ще можете и сами да си правите.

Същия следобед мисиз Меридю отново се премести в къщата на чичо Уили и татко разправяше, че писмото, което написала до сестра му, било единайсет страници, всичко й обяснявала, тъй като оная никога нямало да прости на брат си, че е фалирал. Иззад живия плет я чувахме, като викаше:

— Вие сте луд, мистър Крисчън! Луд! Помъчих се да ви спася и да направя от вас нещо повече от животно, но търпението ми вече се изчерпва. Още една възможност ще ви дам и край! Ще ви заведа в Кийли и ако и това пропадне, лично ще ви заведа при сестра ви и насила ще я накарам да ви тикне в приют!

А сестрата прати от Тексас декларация, че чичо Уили е невменяем и че назначава мисиз Меридю за негова настойница и попечителка, след което мисиз Меридю го заведе в Кийли, И това беше всичко.

Предполагам всъщност, че хората са смятали това за всичко, защото са мислели, че този път чичо Уили положително ще умре. Сега дори татко го мислеше за луд, тъй като и той повтаряше, че ако не бил чичо Уили, нямало да избягам, че следователно не съм избягал доброволно, а съм бил прилъган от един луд човек; само чичо Робърт казваше, че не бил луд, защото човек, който продаде недвижим имот в Джеферсън, докато е затворен в институт като Кийли, съвсем не може да бъде луд, нито дори пиян. Никой не знаеше, че той вече не е в Кийли, дори мисиз Меридю научи чак два дни след изчезването му, когато съобщиха, че не могат да го открият. Така и не разбраха нито къде е, нито как е избягал, а и аз не знаех, докато не получих писмото му, с което ме молеше да взема автобуса за Мемфис в този и този ден и да се чакаме на еди-коя си спирка в покрайнините на Мемфис. Не съзнавах, че от две седмици не съм виждал нито Секретар, нито стария Джоб. Той съвсем не ме прилъга. Отидох, защото поисках, защото той беше най-свястният човек, когото познавам, защото цял живот бе живял весело, напук на това, което другите искаха да му сторят, и защото се надявах, че ако поживея малко с него, и аз ще се науча на същото, та като остарея, и на мен да ми бъде весело. Или може би съм знаел повече неща, без да знам, че ги зная, както например знаех, че бих направил всичко, за което той ме помоли, каквото и да е то, нали точно така му помогнах да се вмъкне в магазина и да дигне спирта, той си е знаел, че ще му помогна, без да пита, а после пак заедно го скрихме от мисиз Меридю. Може би дори съм предчувствал какво ще направи старият Джоб. Не това, което стори, а онова, което би сторил, ако се наложи. Може би съм знаел, че това е последният му шанс и че ако аз не съм с него, той отново ще трябва да се възправи срещу старото ужасяващо и плахо придържане към ония тъпи и смазани от нормите неща, чието въплъщение за него бе Джеферсън и които, макар и далеч от Джеферсън, старият Джоб все още представляваше.

И така тая седмица се хванах да кося трева и спечелих около два долара. Взех автобуса в уречения ден, а той ме чакаше край града, този път с открит форд, на чието предно стъкло още можеше да се прочете написаното с тебешир „85 долара в брой“, върху задната седалка имаше сгъната съвсем нова палатка, отпред седяха чичо Уили и старият Джоб; чичо Уили изглеждаше чудесно с карирания каскет, нов, ако не се смята голямото мазно петно, обърнат с козирката назад и с прикрепени към него шофьорски очила, колосаната му яка бе току-що изпрана, без вратовръзка, носът му се белеше от слънцето, а очите блестяха зад очилата. Навсякъде бих тръгнал с него; бях готов и сега, особено като знаех какво ще се случи. И сега, както и по-рано, не беше нужно да ме моли. Настаних се върху палатката и потеглихме, но не към града, а в обратна посока. Попитах къде отиваме, а той само ми каза да почакам и така настъпи газта, като че и на него му се струваше, че се движим твърде бавно; по гласа му познах, че ни предстои нещо неописуемо хубаво, най-хубавото досега, по-хубаво от всичко, което човек може да измисли; старият Джоб се свиваше отпред, държеше се с две ръце и току подвикваше на чичо Уили да не кара толкова бързо. Да. Може би още тогава съм разбрал от стария Джоб, че чичо Уили може да е избягал от Джеферсън, но само е избягал, а не се е махнал завинаги.