П. Удхаус - Джийвс и проблемите на Фреди

— Джийвс — надникнах аз един ден в стаята му. Току-що се бях прибрал от клуба. — Не искам да ти нарушавам спокойствието, но…

— Да, сър?

— Ще ми се да разменя няколко думи с теб…

— Да, сър.

Той подреждаше Устъровия багаж в добрия ми стар куфар, тъй като ни предстоеше летуване на море. Щом го заговорих, веднага се изправи и ме загледа, пръскайки се по шевовете от почтителност и усърдие.

— Джийвс — продължих аз. — Един мой приятел си има неприятности.

— Нима, сър?

— Познаваш ли господин Буливънт?

— Да, сър.

— Тази заран отидох да хапна в „Търтеите“ и го сварих там, сврян в най-тъмното кьоше на пушалнята, посърнал като роза в ранна есен. Това естествено ме изненада. Знаеш го колко е слънчев. Душа на компанията ни.

— Да, сър.

— Самата радост, бих казал.

— Точно така, сър.

— Та аз го поразпитах и той ми обясни, че се е скарал с годеницата си. Нали знаеш, че е сгоден за Елизабет Викърс?

— Да, сър. Спомням си, че прочетох съобщението в „Морнинг поуст“.

— Да, но вече не е. Не ми каза какъв е поводът за скъсването, но важното в случая е, че тя е анулирала предстоящото спортно събитие. Не му позволявала дори да я наближи, отказвала да говори с него по телефона и му връщала писмата неотворени.

— Крайно неприятно, сър.

— Трябва да направим нещо, Джийвс. Въпросът е — какво?

— Твърде ми е затруднително да направя в момента някакво конкретно предложение, сър.

— Е, аз пък като начало ще го взема със себе си в Марвис Бей. Добре познавам момчетата, изритани от любимите момичета. Преди всичко им трябва промяна в обстановката.

— Във вашите думи има много истина, сър.

— Има я! Промяна на обстановката — това преди всичко. Чух една история. Момичето го изритало. Той заминал за чужбина. Два месеца по-късно тя решила все пак да приеме ръката му и му изпратила телеграма: „Върни се Мюриъл“. Той седнал да пише отговор и изведнъж установил, че й бил забравил фамилното име. Така че изобщо не й отговорил и си заживял щастливо. Затова, Джийвс, няма да се учудя, ако Фреди Буливънт се излекува изцяло след две седмици, прекарани край морето в Марвис Бей.

— Твърде е вероятно, сър.

— А ако това не стане, не по-малко вероятно е, че като се освежиш от морския въздух и от простата, но здравословна храна, мозъчната ти кора ще се размърда и ще измътиш някакъв начин да съберем тези две заблудени души.

— Ще се постарая, сър.

— Знаех си, Джийвс, знаех си. Не забравяй да сложиш повечко чорапи.

— Няма сър.

— И не по-малко тениски.

— Добре, сър.

Оставих го да продължи стягането на багажа и два дни по-късно потеглихме за Марвис Бей, където бях наел една вила за юли и август.

Познавате ли Марвис Бей? Намира се в графство Досетшир и макар че едва ли бих го нарекъл оживен светски курорт, и той си има своите добри страни. По цял ден се печеш на слънцето и се къпеш в морето, а вечер излизаш да се разходиш край брега заедно с комарите. В девет часа мажеш раните с мехлем и се прибираш да нанкаш. Прост, здравословен живот, който явно страшно допадаше на Фреди. Щом изгрееше луната и вятърът завъздишаше в дърветата, с въжета не можеш го издърпа от брега. Комарите бяха във възторг от него. С часове го чакаха да се зададе и пренебрегваха напълно приемливи минувачи, само и само да се запазят в добра форма за Фреди.

Но през деня, трябва да си призная, горкичкият доста ми тежеше като гост. Предполагам, че не е почтено да виниш един човек с разбито сърце, но трябваше да призова на помощ целия си стоицизъм, за да изтърпя компанията на този смазан от мъка екземпляр, особено през първите дни на престоя ни. Когато не си дъвчеше лулата и не се зъбеше злобно на килима, той свиреше с един пръст на пианото „Розова градина“. Освен „Розова градина“ друго не можеше да свири, а и от нея знаеше само първите няколко такта. Това обаче не му пречеше да я отпочва с мрачна увереност, но някъде на третия такт бушонът му изгаряше и се налагаше да започне пак от началото.

Фреди си свиреше както винаги една сутрин, когато се прибрах от плажа. Стори ми се, че извличаше от мелодията повече злокобна меланхолия от всеки друг път. И предчувствието не ме излъга.

— Бърти — проговори той с гробовен глас още щом ме съзря, плъзна ръка накриво и удари един акорд, наподобяващ предсмъртен вопъл на жаба. — Видях я!

— Кого? Елизабет Викърс? Как си я видял? Че тя не е тук!

— Тук е. Сигурно е дошла да погостува на роднини или нещо такова. Ходих на пощата да проверя за писма и се сблъскахме на вратата.