П. Удхаус - Джийвс и проблемите на Фреди

— Джийвс да ти помага!

— Не, сър — чу се гласът на Джийвс, който тъкмо сервираше обяда. — Боя се, че ще трябва да ви откажа всякакво съдействие във връзка с този въпрос. — Той говореше почтително, но твърдо. — Нямам никакъв опит с малки деца.

— Тъкмо е време да го придобиеш — опитах се да го склоня.

— Не, сър. Съжалявам, но не мога да се включа в това начинание.

— Тогава ти трябва да ми помогнеш, Фреди!

— Няма.

— Трябва! Помисли си, приятелю мой! Та ние от години сме близки другари! Майка ти много ме харесва.

— Нищо подобно.

— Затова пък сме съученици и ти ми дължиш десет лири.

— Е, добре де, добре — примири се той.

— Освен това, старче — продължих аз, — не забравяй, че го направих заради теб.

Той ме изгледа особено и известно време диша тежко.

— Бърти — прошепна най-сетне. — Един момент! Много неща ще понеса, но не и да очакваш от мен да ти бъда признателен!

Като си спомня сега последвалите събития, едно ми е ясно: от престоя в лудницата ни отърва само гениалното ми хрумване да изкупя съдържанието на местната сладкарница. Поднасяйки на детето сладкиши и бонбони без никаква пауза, ние успяхме криво-ляво да оцелеем до края на деня. В осем часа то заспа в креслото и ние го разсъблякохме, като разкопчавахме всяко копче, изпречило се пред погледите ни, а там, където нямаше копчета, дърпахме, докато нещо не издържаше на напъна и се пукаше по шевовете. Накрая го качихме горе в спалнята.

Фреди се беше загледал в купчината дрехи със замислена и угрижена бръчка между веждите. Разбрах какво си мислеше. Да се съблече детето, беше проста работа — въпрос на физическа подготовка и добра спортна форма. Но как щяхме да го върнем обратно в дрехите? Аз побутнах с крак купчинката. Имаше и едно дълго парче тензух, което можеше да служи за абсолютно всичко. Имаше и парче розово трико, което пък за нищо не можеше да служи. Да се хванеш за главата.

На сутринта обаче се сетих, че през една вила от нас има деца, така че отскочих дотам още преди закуска и взех назаем бавачката. Страшни са жените! Нямат грешка. За не повече от осем минути тя намери място за всички парчета и детето за нула време придоби такъв представителен вид, че напрано да го заведеш на чай при кралицата! Аз отрупах жената с благини и богатства и тя обеща да идва сутрин и вечер. Така че седнах да закусвам почти във весело настроение. Това беше първият светъл лъч от много време насам.

— В края на краищата — заявих аз — нищо чудно да се окаже твърде приятно да имаш дете из къщата, нали ме разбираш? Придава един такъв уют и домашен вид на интериора.

Хлапето избра точно в този миг, за да разлее млякото си върху, панталоните на Фреди, и когато приятелят ми се върна почистен от банята, погледът му беше лишен от живот.

Тъкмо приключихме със закуската, и Джийвс пожела да разговаря с мен насаме.

Макар мъчителните преживявания, свързани с гореизложените събития, да бяха изтикали на заден план първоначалния замисъл, поради който бях домъкнал Фреди със себе си на курорт, не мислете, че го бях напълно пренебрегнал. А трябва да призная, че с всеки изминал ден все повече се разочаровах от Джийвс. Ако си спомняте, намерението ми беше мозъкът му да заработи на пълни обороти в резултат на свежия морски въздух и простата здравословна храна и да измъти план как да съберем отново Фреди и неговата Елизабет.

А каква стана тя? Човекът яде и спа до насита без никакъв напредък по посока на хепиенда. Единствената крачка натам бе предприета от мен самия, без капка външна намеса и помощ, и макар да признавам без бой, че провалът ми бе безспорен, все пак не можете да отречете, че проявих усърдие и находчивост. Поради тези причини приех Джийвс високомерно. С хладен поглед. С лед в гласа.

— Да, Джийвс? Пожела да говориш с мен.

— Да, сър.

— Говори, Джийвс.

— Благодаря ви, сър. Ето какво желаех да споделя с вас, сър: снощи присъствах на прожекция в местното кино.

Повдигнах вежди. Този човек ме изненадваше. Животът в къщата бе едно нестихващо напрежение, младият му господар бе изправен пред най-жестоко изпитание, а той дошъл да ме зарадва с безгрижния живот, на който се е отдал. Категорично не одобрих постъпката му.

— Надявам се, че си прекарал добре — жлъчно подметнах аз.

— Да, сър, благодаря. Собственикът на киното ни показа една супер-суперпродукция от седем части, повествуваща за висшите слоеве на нюйоркското общество. В главните роли видяхме Берта Блевич, Орландо Мърфи и Малкия Боби. Филмът ми се стори изключително занимателен.