П. Удхаус - Джийвс и песента на песните

Беше утрото на прекрасен горещ летен ден и придържайки се неотклонно към навиците си, аз пеех във ваната „Слънчево момче“. В този миг на вратата се почука и гласът на Джийвс проникна пред дървенията:

— Моля да ме извините, сър.

Тъкмо бях стигнал онова място за самотните ангели, където човек трябва да изстиска от себе си и последната капка съсредоточие, за да доведе вокалното си усилие до зрелищен завършек, но нямаше как.

— Да, Джийвс? Казвай.

— Господин Глосъп, сър.

— Какво господин Глосъп?

— Той е в гостната, сър.

— Тъпи Глосъп?

— Да, сър.

— В гостната?

— Да, сър.

— Хм!

— Моля, сър?

— Казах „хм“.

И имах всички основания да хмъкам. Бях направо поразен от новината, че Тъпи ми е дошъл на гости в един час, когато би трябвало да знае, че ще съм в банята и следователно в стратегически изгодната позиция да го замерям с мокри гъби.

Затова изскочих бързо, омотах се в хавлии и побързах към стаята. Младият Тъпи стоеше пред пианото и свиреше с един пръст „Слънчево момче“.

— Здрасти — рекох не без високомерие.

— А, Бърти, здравей. Дойдох при теб по много важна работа.

Стори ми се не на себе си. Смутен и притеснен. От пианото се премести към полицата над камината, откъдето взе една ваза и я строши с много задръстен вид.

— Работата е там, Бърти, че аз се сгодих.

— Сгодил си се?

— Да, сгодих се — потвърди Тъпи и свенливо изтърва една рамкирана фотография. — Така да се каже.

— Как така „така да се каже“?

— Ами така. Ще видиш, Бърти, тя много ще ти хареса. Казва се Кора Белинджър. Изучава оперно изкуство. Има страхотен глас. Освен това черни искрящи очи и голяма Душа.

— А какво имаше предвид с онова „така да се каже“?

— Ами, работата е там, че преди да поръчаме поканите за сватбата, тя иска да си изясним някои неща. Нали разбираш, понеже има голяма Душа, тя гледа много сериозно на живота и ако има нещо, което категорично да не одобрява, това са… разните там шегички. Нали разбираш… от по-дебелашко естество. Каза, че ако само дочуе, че съм погаждал на някого номера, повече няма да ми проговори. А за жалост до нея е достигнал слухът за онази наша дребна историйка в „Търтеите“… Ти сигурно вече и не помниш за какво става дума. Нали, Бърти?

— Помня.

— Не, не че не помниш, ами таквоз… сигурно едва ли някой се смее повече от теб, като се сети… Искам от теб, старче, в най-скоро време да поговориш с Кора и да отречеш категорично цялата история. Моето щастие, Бърти, е в твои ръце.

Е, щом така се поставя въпросът, какво мога да направя? Ние Устърови имаме своя морален кодекс и неотлъчно го следваме.

— Добре де, добре — рекох, но не бях възхитен.

— Ти си прекрасен приятел!

— Кога ще я видя тази нещастница?

— Не я наричай „нещастница“, Бърти, приятелю. Всичко съм предвидил. Още днес ще я доведа тук на обяд.

— Какво!

— В един и половина. Благодаря ти. Браво. Чудесно. Знаех си, че мога да разчитам на теб.

И той се изпари яко дим, а аз се обърнах към Джийвс, доплавал със закуската ми.

— Днес обядът ще е за трима, Джийвс.

— Много добре, сър.

— Знаеш ли, Джийвс, тя стана една… Помниш ли какъв номер ми погоди господин Глосъп в „Търтеите“?

— Да, сър.

— Месеци наред животът ми се крепеше от една-едничка мечта — да му го върна тъпкано. А сега не само че няма да го размажа в прахта, ами ще тъпча него и годеницата му с калорична храна и изобщо ще се притичвам на помощ като щатен ангел-хранител.

— Такъв е животът, сър.

— Прав си, Джийвс. Какво ми носиш?

— Пушена херинга, сър.

— Нищо чудно — продължих аз, защото бях настроен философски — и херингите да си имат своите неприятности.

— Не е изключено, сър.

— Едва ли им е приятно да им духат пушек в очите.

— Да, сър.

— Живот, живот…

Не мога да кажа, че споделих възхитата на младия Тъпи от оперната певица Белинджър. Доставена на главния ми вход в един и двайсет и пет, тя се оказа борец полутежка категория на трийсетина лазарника, с очи на роден пълководец и квадратно чене, от което аз лично бих се държал на безопасно разстояние. Нещо като Клеопатра, прекалила с въглехидратите. Забелязал съм, че на жените, свързани по някакъв начин с операта, килограмите са им винаги в повечко.

Тъпи обаче я гледаше с очи, от които течаха лиги. Цялото му поведение преди и по време на обяда беше на човек, който се старае да бъде достоен за една велика Душа. Когато Джийвс му предложи коктейл, той направо отскочи като от отровна змия. Стана ми страшно при мисълта какви поражения нанася любовта върху човешката природа. От тази гледка направо ми се отяде.