П. Удхаус - Бъди българин, Джийвс

Това е първият от същинските романи за Джийвс и Бърти Устър и е единствената моя книга, която се опитах да създам, без да сядам на машината и без да си разтягам мускулите на гърба.

Не че някога съм мислил да диктувам на стенограф. Не мога да си представя как може човек да пише, като говори на глас, лице в лице с някоя отегчена секретарка с тефтер. И все пак за много автори е дребна работа да кажат: „Готова ли сте, мис Спелвин? Диктувам. Нов ред тире Не запетая лорд Джаспър Мъргатройд тире каза не по-добре го направете изсъска Иванджелин запетая тире няма да се омъжа за вас запетая дори и да сте последният мъж на земята точка нов ред тире Добре запетая аз не съм последният мъж на земята запетая така че този въпрос не възниква тире отвърна лорд Джаспър запетая сучейки цинично мустак точка нов ред И така се изниза целият ден, точка“.

Ако някога запоена да правя това, през цялото време ще имам чувството, че докато записва, момичето си мисли: „Е запетая чудно ми е тире как запетая при толкова много домове за малоумници запетая слухтящи на всички страни за клиенти запетая тоя идиот Удхаус е успял да остане на свобода през цялото това време въпросителна“.

Та това, което направих, е да си купя от онези машини, при които говориш на микрофон и записваш бележките си на лента. Така започнах да изливам мислите си на нея. След първите няколко параграфа реших да прослушам как звучи казаното.

Звучеше твърде ужасно за което и да е човешко ухо. До този момент не знаех, че имам глас като на някой надут даскал, който се обръща към учениците си от амвона на училищния параклис. В него имаше някаква мрачна скука, която смразява кръвта. Това ме ужаси. Бях се надявал, ако всичко върви добре, да създам една развлекателна книга — жизнерадостна, ако ме разбирате добре, безгрижна, ако все още съм ясен, и духовита, ако това е точната дума. А сега осъзнах, че човек с такъв глас не може и да сънува за смях и безгрижие. В ръцете на такъв човек писанието ми щеше да се превърне в една от ония смутни трагедии за селския живот, които връщаме в библиотеката, след като сме прехвърлили страница първа. На следващия ден продадох машината и се почувствах като древния моряк, който се отървал от албатроса 1 1 От поезията на Колъридж — албатросът е символ на вина и бреме, източник на бедствия и нещастия, бел.пр. . Така че сега се доверявам отново на добрата стара машина.

Писането на моите истории ми доставя удоволствие. Но измислянето направо ми взема здравето. Не можеш да измисляш сюжети като моите, без да те обхваща съмнение от време на време, че нещо сериозно се е повредило в двете полукълба на мозъка ти и широката лента напречни нерви, наречени corpus callosum. Имам навика да изписвам около 400 страници с бележки, преди да започна един роман, и в този процес винаги идва един момент, когато си казвам: „О, какъв благороден ум е погребан тука.“ Странното е, че точно когато ми се струва, че съм уврял за лудницата, нещо винаги щраква и след това всичко е смях и веселие.

Чувствах се малко нещо обезпокоен. Всъщност нищо конкретно и все пак ме изпълваше някаква смътна тревога. Седях си в добрата стара бърлога и подръпвах струните на моето банджо — инструмент, към който напоследък доста се бях привързал. Е, не може да се каже точно, че зад челото ми се таяха смутни мисли, но пък от друга страна не може с абсолютна сигурност и да се отрече. Може би думата „трепетен“ изразява възможно най-добре чувствата ми. Имах усещането, че е произтекла ситуация, изпълнена с обезпокоителни последствия.

— Джийвс — рекох, — знаеш ли какво?

— Не, сър — отвърна ми той с глас, в който не можах да открия и капчица милосърдие.

— Знаеш ли кого видях снощи? — продължих да подклаждам огъня аз.

— Не, сър.

— Дж. Уошбърн Стоукър и дъщеря му Полин — не издържах накрая.

— Така ли, сър?

— Трябва да са в столицата — предположих след известен размисъл.

— Така изглежда, сър.

— Малко неудобно, нали?

— Мога да си представя, че след онова, което се случи в Ню Йорк, вероятно ще е мъчително да виждате мис Стоукър, сър. Но, струва ми се, подобна „евентуалност“ едва ли ще възникне.

Претеглих думите му.

— Когато започнеш да говориш за евентуалности, Джийвс, мозъкът ми прищраква и изпускам същината. Да не искаш да кажеш, че ще трябва да се постарая да остана настрана от пътя й?