П. Удхаус - Бъди българин, Джийвс

Изправих се.

— Казваш „този инструмент“, Джийвс. При това го казваш с неприятен и трагичен глас. Трябва ли да разбирам, че не харесваш моето банджо?

— Да, сър.

— До днес го понасяше много добре.

— Никак не ми беше лесно, сър.

— Мога да ти кажа, че по-доблестни мъже от теб са понасяли далеч по-лоши неща от банджото. Имаш ли представа, че един българин, Илия Господинов, веднъж свирил на гайда двадесет и четири часа без прекъсване? Рипли свидетелства за това в своята „Ако щеш вярвай!“.

— Наистина ли, сър?

— Е, и да не мислиш, че прислужникът на Господинов го напуснал? Смешен въпрос. Там, в България, хората са с по-яка закалка. Убеден съм, че той е останал зад младия си господар от началото до края на неговия опит и не се съмнявам, че час по час го е подкрепял с лед и други възстановителни средства. Тъй че, бъди българин, Джийвс.

— Не, сър. Боя се, че не мога да се оттегля от позицията си.

— Но, по дяволите, точно това правиш — ти се оттегляш от позицията си.

— Трябваше да кажа, че не мога да отменя решението, което взех.

— О?

Поразмишлявах малко.

— Наистина ли го мислиш, Джийвс?

— Да, сър.

— И си го огледал сериозно? Претеглил си всички „за“ и „против“?

— Да, сър.

— И си решен да го сториш?

— Да, сър. Ако наистина имате намерение да продължите с този инструмент, то аз нямам друг избор, освен да напусна.

Устъровата кръв кипна. Обстоятелствата от последните години така се бяха развили, че поставиха този наглец в позиция, която може да се сравни с тази на домашен Мусолини. Но ако забравим това и се придържаме единствено към голия факт, какво е в края на краищата Джийвс? Един камериер. Платен прислужник. А човек не може вечно да раболепства на този най-обикновен камериер. Всъщност „раболепства“ ли е точната дума? Знам, че започваше с „р“… Идва момент, когато всеки трябва да си спомни, че прадедите му са проявили храброст в битката при Креси и да скръцне със зъби. Ето сега този момент дойде.

— Тогава, напускай, по дяволите.

— Много добре, сър.

Трябва да си призная, че бях в доста мрачно настроение, когато половин час по-късно взех бастуна, шапката и лимоненожълтите си ръкавици и излязох из лондонските улици. Но макар и да не смеех да мисля какъв живот ще бъде без Джийвс, нямах намерение да омеквам. Когато завих към Пикадили, бях вече само огън и калена стомана; и струва ми се, след още половин минутка щях да пръхтя, ако не и направо да надавам древния боен вик на Устърови, ако не бях забелязал на хоризонта познати очертания.

Те не бяха на друг, а на моя приятел от детинство, петия барон Чъфнъл — въпросният образ, ако си спомняте, чиято леля Мъртъл бях видял предишната вечер да си другарува с оная хрътка Глосъп.

Като го видях, се сетих, че търся вила в провинцията и точно това е човекът, който може да ме снабди с такава.

Чудя се дали някога съм ви разказвал за Чъфи. Спрете ме, ако се повторя. Познавам го, малко или много, откак съм се родил — бяхме заедно в началното училище, в Итън и в Оксфорд. Сега, обаче, не се виждаме достатъчно често, защото той прекарва повече от времето си в Чъфнъл Реджис, на брега в Самърсетшир, където притежава огромно имение с около сто и петдесет стаи и хълмист парк, простиращ се на мили в диаметър. Но от това, което ви казвам, не трябва да оставате с впечатлението, че Чъфи е някой от моите приятелчета с пълни джобове. Доста го е закъсал, горкият, като повечето хора, които притежават земя, и живее в Чъфнъл Хол, само защото няма как да се отърве от него, а и не може да си позволи да живее другаде. Ако някой му предложи да купи мястото, то Чъфи ще го разцелува и по двете бузи. Но на кой в днешно време би му хрумнало да купува къща с такива размери? Не може даже да я даде под наем. Затова той кисне там през по-голямата част от годината и няма с кого да си продума, освен с местния доктор и свещеника, или с леля си Мъртъл и дванадесетгодишния й син Сийбъри, които живеят във Вдовишката къща в парка. Доста скучно живуркане за човек, който в университета е предявявал солидни заявки да стане едно от го — тините момчета.

Чъфи притежава също селцето Чъфнъл Реджис — не че от това му става по-добре. Искам да кажа, данъците върху имението, всичките разходи по поправките и какво ли не още почти се изравняват с това, което получава от наеми, и в крайна сметка ръцете му остават почти празни. Все пак той е стопанинът и като такъв несъмнено има поне дузина къщурки на разположение. Затова бях повече от сигурен, че на Чъфи ще му стане доста драго от възможността да даде една от тях на почтен наемател като моя милост.