П. Удхаус - Бъди българин, Джийвс

— Благодаря ти, Джийвс. Та той е способен на предателство, кроежи и заговори подли — казах, като се върнах в стаята.

Сър Родерик направи една-две танцови стъпки.

— Съзнаваш ли, че обитателката на долния апартамент, мисис Тинклър-Мулк, жена с дълбоко разстроени нерви, е една от моите пациентки. Трябваше да й дам успокоително.

Вдигнах ръка.

— Спести ми клюките от лудницата, моля — казах резервирано. — А ти знаеш ли, че мисис Тинклър-Мулк притежава померанско куче?

С този мой въпрос би трябвало да го закова на стената, но не би — думите му бяха изстреляни със скоростта на онези жаби, дето скачат по цяла пресечка:

— Стига си дрънкал глупости.

— Не дрънкам глупости. Това животно лае по цял ден, а често и през по-голямата част на нощта. Значи мисис Тинклър-Мулк е имала очи да се оплаче от моето банджо, така ли? Ха! Нека първо види гредата, т.е. померанеца, който й е под носа, пък тогава чуждите сламки — заключих малко афористично.

Тук гаднярът Глосъп явно се ядоса.

— Не съм тука, за да си говорим за кучета. Искам от теб уверение, че немедлено ще спреш да дразниш тази нещастна жена.

Поклатих глава.

— Съжалявам, че е толкова безчувствена публика, но преди всичко изкуството.

— Това е последната ти дума, така ли? — наежи се като бодливо свинче той.

— Така — отвърнах хладно.

— Много добре. Ще има още да чуеш по този въпрос.

— А мисис Тинклър-Мулк ще има още да чуе от това — казах храбро и размахах банджото.

После натиснах звънеца.

— Джийвс, покажи пътя на сър Родерик Глосъп!

Признавам — бях доста доволен от начина, по който се държах по време на този сблъсък на характери. Имало е времена, както сигурно си спомняте, когато внезапната поява на стария Глосъп в дневната ми би била достатъчна, за да хукна като заек и да си търся скривалище. Но оттогава бях минал вече през огъня и присъствието му не ме изпълваше с неописуем ужас. С доста голяма доза задоволство продължих да си свиря „Сватбата на рисуваната кукла“, „С песен във дъжда“, „Три малки думи“, „Лека нощ, любима“, „Парад на любовта ми“, „Пролетта дойде“, „Чия изгора ти си?“ и част от „Искам аз автомобил със свирка, дето свири би-би-бип“ в гореспоменатия ред. И тъкмо стигах до края на последната от изброените песни, когато телефонът иззвъня.

Отидох до инструмента, взех го и се заслушах мълчаливо. И докато слушах, лицето ми ставаше все по-сурово и решително.

— Много добре, мистър Мандълхофър — казах ледено. — Можеш да осведомиш мисис Тинклър-Мулк и нейните сподвижници, че избирам втората алтернатива.

И натиснах звънеца.

— Джийвс — казах, — стана беля.

— Сър?

— Злобата надига грозната си глава в „Бъркли маншънс“ W1. Забелязвам пълна липса на взаимно отстъпване и ведър междусъседски дух. Току-що говорих с управителя на тази сграда по телефона и той ми постави ултиматум. Каза, че мога или да спра свиренето на банджо, или да се чупя.

— Наистина ли, сър?

— Оплакванията, както изглежда, са били направени от уважаемата мисис Тинклър-Мулк от С6; от подполковник Дж. Дж. Бустард, удостоен с орден за особени заслуги, от B5; и от сър Евърърд и лейди Бленърхасит от B7. Добре. Така да бъде. Не ми пука. Няма да е зле да се отървем от тия Тинклър-Мулковки, тия Бустардовци и разните му Бленърхасетовци. Напущам ги без да ми мигне окото.

— Предлагате да се преместим, сър?

Повдигнах вежди.

— Разбира се, Джийвс, едва ли можеш да предположиш, че бих помислил за друга линия на поведение.

— Страхувам се, че и другаде ще се сблъскате с подобна враждебност, сър.

— Не и където отивам. Възнамерявам да се оттегля в дълбоката провинция. В някое кътче, забравено от света. Ще наема къщурка и там ще подновя обучението си.

— Къщурка ли, сър?

— Да, къщурка, Джийвс. И по възможност с покрив, покрит с бъз и орлови нокти.

И в следващия момент се случи нещо, което така ме извади от равновесие, че човек би ме катурнал и с клечка за зъби. Имаше кратка пауза и после Джийвс, когото съм отгледал до сърцето си, така да се каже, години, години наред, та същият този Джийвс се прокашля и от устните му се отрониха следните невероятни слова:

— В такъв случай, сър, страхувам се, че ще трябва да ви предупредя за напускането си.

Последва напрегната тишина. Зяпах в него с ококорени очи.

— Джийвс — казах му и няма да сгрешите, ако си помислите, че бях зашеметен, — правилно ли чух?

— Да, сър.

— Всъщност, ти замисляш да напуснеш моя антураж?

— Да, макар и с най-голямо съжаление, сър. Но ако имате намерение да свирите на този инструмент в тясното пространство между стените на някоя селска къщурка…