П. Удхаус - Пълен напред, Джийвс

— Джийвс, мога ли да говоря откровено? — попитах аз.

— Разбира се, сър.

— Но ще кажа нещо, което може да те засегне.

— Изключено, сър.

— Добре, тогава…

Не — чакайте. Задръжте малко. Май излязох от релсите.

Не знам дали и на вас ви се е случвало, но взема ли да разказвам някоя история, винаги ме задръства адски трудният проблем откъде да я започна. По този въпрос не бива да се допускат фалове, защото една погрешна стъпка директно те закопава. Ако прекалиш с размотаването в началото с цел да създадеш атмосфера, както му се вика, току-виж си изтървал вниманието на клиентелата и тя се разбягала. От друга страна, ако се юрнеш от самия старт като попарена котка, публиката повдига озадачено вежди и се пита какви ги плещиш. И ето, сега виждам, че започвайки с горния диалог отчета си за заплетения казус с Гъси Финк-Нотъл, Мадлин Басет, братовчедка ми Анджела, леля Далия, чичо Томас, младия Тъпи Глосъп и готвача-французин Анатол, аз съм изпаднал във втората от споменатите грешки.

Ще се наложи да се върна малко назад. И като преценявам нещата най-най-общо, като претеглям и туй, и онуй, според мен завръзката — ако това е думата, а не заварката — е пътуването ми до Кан. Ако не бях отишъл в Кан, нямаше да се запозная с Мадлин Басет, нямаше да си купя бялото вечерно сако, Анджела нямаше да срещне своята акула, а леля Далия нямаше да играе на бакара.

Да. Не спорете с мен. Кан е изходната точка, както казват французите, само че го казват на френски. Затова нека подредя фактите.

Заминах значи за Кан някъде в началото на юни. Джийвс остана, защото ми даде да разбера, че не желае да пропусне конните надбягвания в Аскът. Придружаваха ме леля Далия и дъщеря й Анджела. Тъпи Глосъп, годеникът на Анджела, също щеше да пътува с нас, но в последния момент не можа да се освободи. Чичо Том, съпругът на леля Далия, си остана у дома, защото не понася южна Франция.

Така че ето я значи картинката: леля Далия, Анджела и моя милост се падаме действащи лица, сцената е Кан, а времето някъде началото на юни.

Два месеца украсявахме с присъствието си Лазурния бряг и ако не броим обстоятелството, че леля Далия изгуби на бакара в Казиното и последната си риза, а Анджела за една бройка да нахрани изгладняла акула, всички се забавлявахме от все душичка и сърце. На двайсет и пети юли, загорели и отморили телеса, тримата с леля и детето й се прибрахме в Лондон. В седем вечерта на двайсет и шести слязохме на гара Виктория. А в седем и двайсет или някъде там се разделихме с взаимни уверения в най-сърдечни чувства. Те отпрашиха с колата на леля към Бринкли Корт, имението им в графство Уърстършир, където очакваха след ден-два да им гостува Тъпи, а аз се прибрах в апартамента си, позачистих се и се издокарах в меланжа и райето, преди да потътря морни телеса към „Търтеите“ за залък и глътка.

Та именно докато си бях вкъщи и бършех загорелите до бронзово мъжествени форми след жадуваната баня, като междувременно разменях с Джийвс впечатления за туй-онуй, той, не щеш ли, вмъкна в разговора името на Гъси Финк-Нотъл.

Ако не ме лъже паметта, диалогът протече горе-долу така:

Аз: Е, Джийвс, ето ни пак, а?

Джийвс: Да, сър.

Аз: Искам да кажа, пак у дома.

Джийвс: Да, сър.

Аз: Сякаш години ме е нямало.

Джийвс: Да, сър.

Аз: Добре прекара в Аскът, предполагам.

Джийвс: Много приятно, сър.

Аз: Спечели ли нещо?

Джийвс: Доста задоволителна сума, благодаря, сър.

Аз: Добре. Е, Джийвс, какво ново? Някой да се е обаждал по телефона, или да е идвал, или нещо друго в мое отсъствие?

Джийвс: Господин Финк-Нотъл, сър, бе чест посетител.

Аз зяпнах. Всъщност няма да преувелича, ако кажа, че ченето ми увисна.

— Финк-Нотъл ли каза?

— Да, сър.

— Нали нямаш предвид господин Финк-Нотъл?

— Точно него имам предвид, сър.

— Господин Финк-Нотъл е в Лондон?

— Да, сър.

— Е, ти ме гръмна.

И ще ви кажа защо. Невъзможно ми беше да повярвам на твърдението му. Защото въпросният Финк-Нотъл е откачалка, каквато човек я срещне веднъж в живота си, я не — той не понася Лондон! Целогодишно обитава, обрасъл с блатен мъх, някакво затънтено село в Линкълншир и не се мярка тук дори за мача Итън-Хароу 1 1 Двете най-реномирани частни училища в Англия. — Б.р. . А когато веднъж го попитах дали не му дотяга, той ми рече не, защото в градината си имал езерце и изучавал живота и нравите на тритоните.