П. Удхаус - Джийвс постъпва при мен

По въпроса за Джийвс — моя личен прислужник, както знаете — становищата са крайно различни. Не са малко привържениците на мнението, че съм прекалено зависим от него. Леля ми Агата дори стигна дотам да го нарече мой душеприказчик. Аз пък ще ви кажа: защо не? В края на краищата Джийвс е гений. От якичката нагоре няма равен на себе си. Горе-долу една седмица след като постъпи при мен, аз се отказах от всякакви опити да се грижа сам за делата си. Това стана преди пет-шест години, веднага след умопомрачителната история с Флорънс Крей, ръкописа на чичо Уилоуби и малкия прилежен скаут Едуин.

Всичко започна всъщност след завръщането ми в Ийзби — имението на чичо Уилоуби в графство Шръпшир. Гостувах му както всяко лято, но след около една седмица ми се наложи да прекъсна престоя си и да отскоча до Лондон да си наема нов прислужник. Бях открил, че Медоус (прислужникът, когото бях взел със себе си в чичовото имение) ми краде копринените чорапи — посегателство, което никой уважаващ себе си джентълмен не може да понесе равнодушно. Тъй като междувременно се оказа, че е награбил и допълнителна несметна плячка от дома на чичо, трябваше, макар и неохотно, да се разделя с нещастника и да се обадя в агенцията за наемен труд в Лондон да изрови нов екземпляр и да ми го изпрати на оглед. Та те, значи, ми изпратиха Джийвс.

Никога няма да забравя утрото, когато ми се яви за първи път. По някакво стечение на обстоятелствата предната вечер бях участвал във възвесела сбирка в тесен дружески кръг, в резултат на което се чувствах крайно раздрусай. На всичкото отгоре правех геройски опити да прочета книгата, която Флорънс ми бе натикала в ръцете. Тя също гостуваше на чичо ми в Ийзби и два-три дни преди тук описваните събития се бяхме сгодили. Към края на текущата седмица трябваше да се завърна в имението и знаех, че тя ще очаква да съм прочел книгата от кора до кора. Понеже, виждате ли, пращеше от желание да издигне интелектуалното ми равнище на висотата на своето собствено. Притежаваше фантастичен профил, но за жалост бе фрашкана до пръсване с пресериозни цели и похвални намерения. Най-точна представа ще добиете, като ви цитирам заглавието на четивото, с което бях принуден да се боря: „Типове етични теории“. Още щом го отворих наслуки, попаднах на следния пасаж: „Постулатът или обикновеното проумяване, свързано с речта, е детерминирано коекстензивно предвид задълженията, които поема спрямо социалния организъм, чийто инструмент е езикът и на чиито цели той се опитва да служи.“

Нито за миг не се усъмних в истинността на това твърдение, но съгласете се, че то едва ли е най-подходящото четиво за млад мъж с, меко казано, рохка сутрешна глава.

Тъкмо полагах усилия да вникна в това съдържателно и несъмнено поучително томче, когато на вратата се позвъни. Свлякох се от дивана и със сетни сили допълзях дотам. На прага стоеше тъмнокос тип с крайно почтен и почтителен вид.

— Изпраща ме агенцията, сър — заяви той. — Доколкото разбрах, нуждаете се от личен прислужник.

Точно тогава предпочитах гробар, но все пак му казах да заповяда и той се плъзна вътре безшумно като здравословен морски бриз. Това ме разтърси. Медоус беше дюстабанлия и се движеше като разбесняло се стадо слонове. А този сякаш нямаше крака, а въздушни възглавници. Казвам ви — направо се стече вътре. Сериозното му лице изразяваше почтително съчувствие, сякаш му бе пределно ясно какво значи да си празнувал нощес с момчетата.

— Извинете, сър — изгука нежно и изчезна.

Чух го да шава из кухнята и след още няколко секунди се върна при мен с чаша върху поднос.

— Бихте ли изпили това, сър? — попита с глас на придворен лекар, подаващ ободрителна напитка на поразклатил здравето си принц. — Рецептата е моя. Цветът е от доматения сок, суровото яйце го прави хранителен, червеният пипер приятно го подлютява. Много джентълмени са ми казвали, че го намират за изключително освежителен след изнурителна нощ.

Бях готов да се вкопча във всяка сламка. Изгълтах съдържанието на един дъх и миг след това в главата ми избухна бомба, чийто пожар бавно се придвижи по хранопровода, но след още миг всичко неочаквано си дойде на мястото. С изненада установих, че слънцето греело, а птичките пеели. Накратко казано, отново бях осенен от надежда.

— Нает си! — извиках веднага щом си възвърнах дар-словото.

От пръв поглед ми стана ясно, че е момък на място и че такъв като него трябва да има във всеки дом.