П. Удхаус - Джийвс постъпва при мен

— Благодаря ви, сър. Казвам се Джийвс.

— Можеш ли да постъпиш веднага?

— Незабавно, сър.

— Защото вдругиден заминавам за Ийзби.

— Много добре, сър. — Той погледна през рамото ми към портрета, окачен над камината. — Художникът е постигнал чудесна прилика с лейди Флорънс Крей, сър. От две години не съм виждал милейди. Служих известно време като личен прислужник на лорд Уърпълсдън. Подадох си оставката, тъй като не можех да понеса навика на милорд да се явява на вечеря с официални панталони и ловджийско сако.

Ексцентричните привички на дъртия и без това ми бяха добре известни. Въпросният лорд Уърпълсдън е таткото на Флорънс. Той е същият, дето няколко години по-късно слязъл веднъж за закуска, повдигнал похлупака на първото изпречило се през погледа му блюдо, извикал „Яйца! Цял живот ли ще ям яйца!“ — и начаса отпрашил за Франция. Повече не се завърна в лоното на семейството си. Не че лоното има нещо против — преобладава мнението, че му е излязъл късметът.

Познавам семейството от дете и трябва да призная, че само като зърнех дъртия и гащите ми се разтреперваха. Времето, дето уж лекувало всички рани, така и не съумя да заличи от паметта ми спомена за деня, когато той ме спипа — петнайсетгодишен юноша — да пуша в конюшнята една от любимите му пури. Погна ме с ловджийския камшик тъкмо когато бях стигнал до извода, че имам неотложна нужда от отдих и пълно усамотение, и ме преследва цяла миля по неравен и труден терен. Ако нещо помрачаваше чудната радост от годежа ми за Флорънс, това бе именно фактът, че се бе метнала до голяма степен на татко си и човек никога не можеше да предвиди кога именно ще й избие чивията. Но профилът й, повтарям, нямаше равен на себе си.

— Аз съм сгоден за лейди Флорънс, Джийвс — осведомих новонаетия си персонал.

— Нима, сър?

Знаете ли, имаше нещо в интонацията му… Уж всичко й беше наред, а все пак се усещаше липса на бодрост и жизнерадост. И по някакъв начин успя да ме остави с впечатлението, че не припада от възхита по Флорънс. Е, това в края на краищата слабо ме засягаше. Предположих, че докато е обслужвал стария Уърпълсдън, тя по някакъв начин го е настъпила по мазола. Флорънс беше чудесно момиче, погледнато отстрани, с ненадминати външни данни, но беше склонна да се отнася властно с обслужващия персонал.

На вратата отново се позвъни. Джийвс се оттече да отвори и се върна с телеграма в ръка.

„Ела веднага. Крайно спешно. Хвани първия влак. Флорънс.“

— Странно — промърморих аз.

— Моля, сър?

— Не, нищо.

Това вече ви дава ясна представа колко слабо познавах тогава Джийвс, та не обсъдих обстойно с него проблема. Днес и през ум не би ми минало да прочета някоя странна телеграма, без да му поискам мнението. А тази беше от странна по-странна. В края на краищата Флорънс много добре знаеше, че след един ден аз така или иначе се връщах в Ийзби. Защо тогава ме викаше по спешност? Нещо трябва да се бе случило, естествено. Но така и не можах да се досетя какво по дяволите.

— Джийвс, още днес следобед отпътуваме за Ийзби. Ще се справиш ли?

— Разбира се, сър.

— Ще успееш ли да стегнеш багажа и всичко останало?

— Без затруднение, сър. С кой костюм ще пътувате?

— С този.

Бях нахлузил един ведър кариран костюм, към който бях силно привързан. Дори мога да призная, че направо му се възхищавах. Е, не беше изключено при първа среща да ви се стори малко… внезапен, но свикнеше ли окото с цветовата гама, то незабавно проумяваше, че костюмът е жесток. Момчетата в клуба, а и не само в „Търтеите“, открито и без задръжки му се любуваха.

— Много добре, сър.

Отново онази особена нотка в гласа му. Само в начина, по който произнесе тези три нищо и никакви думички. Костюмът не му харесваше. Стегнах се, за да му се наложа. Нещо ми подсказа, че ако не си държа очите отворени на четири, ако не го смачкам в зародиша, той в най-скоро време ще започне да прави с мен каквото си поиска. Имаше вид на много решителен мъж.

По дяволите, нямах намерение да понеса подобно отношение. Прекалено много мои приятели се бяха превърнали в роби на личните си прислужници. Още ми пари споменът за горкия стар Обри Фотъргил, който наскоро ми разправи в клуба със сълзи на очи, горкото момче, как бил принуден да се откаже от любимите си кафяви обувки само защото Мийкин, неговият човек, не ги одобрявал. Тези хора трябва да ги държиш изкъсо. Наложително е да овладееш изпитания стар метод с желязната ръка в кадифена ръкавица. Я си им подал онова там, как му беше името, и те вече са налапали не знам си какво и искат още.