П. Удхаус - Бъди българин, Джийвс

— Да, сър.

— Да я избягвам?

— Да, сър.

Изсвирих унесено пет такта от „Стария рибар“. Изявлението на Джийвс беше успокоило душата ми. Разбирах логиката му. В края на краищата Лондон е голям град. И можеш преспокойно да не се натъкваш на хора, които не желаеш да срещаш.

— И все пак, доста се стреснах — признах си скромно аз.

— Много добре мога да си го представя, сър.

— Като се прибави и факта, че ги придружаваше сър Родерик Глосъп…

— Така ли, сър?

— Да. Бяха в „Савой грил“. Хрупаха си на една маса до прозореца. И още нещо много подозрително, Джийвс. Четвъртият член на компанията беше лелята на граф Чъфнъл, Мъртъл. Какво общо има тя с тая тайфа?

— Вероятно Нейно благородие е позната или на мистър Стоукър, или на мис Стоукър, или на сър Родерик, сър.

— Да, възможно е. Това би обяснило нещата. Но признавам си, бях изненадан.

— Влязохте ли в разговор, сър?

— Кой, аз? Не, Джийвс. Изхвръкнах от салона като светкавица. Като изключим, че не бих се срещнал със Стоукърови за нищо на света, как си ме представяш ей така, без всякаква причина, да ида и да си бъбря със стария Глосъп?

— Прав сте. Сър Родерик Глосъп никога преди не е бил много приятен събеседник, сър.

— Ако има човек на тоя свят, с когото никога повече не искам да си кажа и една дума, то това е точно тая гадина.

— Забравих да ви известя, сър, че сър Родерик се отби да ви види тази сутрин.

— Какво? — подскочих аз.

— Да, сър.

— Отбил се да ме види? — недоумението ми нямаше измерими граници.

— Да, сър.

— След всичко, което се случи между нас?

— Да, сър.

— Гръмнат съм, Джийвс! — признах накрая.

— Да, сър. Осведомих го, че още не сте станал и той каза, че ще се върне по-късно.

— Аха, така значи? — изсмях се аз с оня мой язвителен смях. — Е, когато дойде, насъскай кучето срещу него.

— Нямаме куче, сър.

— Тогава тичай до долния апартамент и заеми померанското кутре на мисис Тинклър-Мулк. Ще осъществява той светски посещения, след като се държа по такъв мерзък начин в Ню Йорк! Никога не съм чувал подобно нещо! Ти чувал ли си подобно нещо, Джийвс?

— Признавам, че при конкретните обстоятелства визитата му предизвика у мен изненада, сър.

— Че как иначе! Мили боже! Господи! Света Дево! Тоя тип трябва да има кожа на носорог.

А когато ви разкажа историята, която имам предвид, мисля, ще се съгласите, че ожесточението ми беше оправдано. Нека да си подредя фактите в главата и да ви ги предам.

Преди три месеца, когато забелязах известно оживление у скъпата ми леля Агата, реших, че е разумно да прескоча до Ню Йорк за малко и да й дам време да се усмири. И някъде по средата на първата ми седмица там, по време на едно празненство, се запознах с Полин Стоукър.

Тя направо ми взе акъла. Красотата й ме опияни като силно вино.

— Джийвс — спомням си, че рекох, когато се върнахме в апартамента, — кой беше онзи, който като гледал нещо си, приличал на някой, който гледа нещо си? Учил съм този пасаж в училище, но май съм го забравил.

— Предполагам героя, който имате предвид, сър, е поетът Кийтс, който оприличава чувствата си при първия прочит на Чапмъновия 2 2 Джордж Чапмън (1559–1634) — английски поет, драматург и преводач на Омир, бел.пр. „Омир“ с тези на храбрия Кортес 3 3 Херман Кортес (1485–1547) — испански войник и изследовател, завоевател на Мексико, бел.пр. , към Пасифика ширен насочил орлов взор 4 4 По превода на Моис Бело на Джон Кийтс, 1985 г. .

— Пасифика, значи?

— Да, сър.

— Разбира се. Сега се сещам. Ето така се почувствах днес следобед, като ме представиха на мис Полин Стоукър. Тази вечер ми изглади панталона особено внимателно, Джийвс. Ще вечерям с нея.

Винаги съм установявал, че в Ню Йорк, нагази ли в сърдечните въпроси, човек напредва стремглаво. Това, струва ми се, се дължи на нещо, съдържащо се в тамошния въздух. Две седмици по-късно направих предложение на Полин. Тя прие. Дотук добре. Но забележете какво последва. Едва бяха изминали четиридесет и осем часа, когато един гаечен ключ беше тикнат в механизма и всичко отиде по дяволите.

Ръката, която тикна този гаечен ключ, бе на гадняра Родерик Глосъп.

В моите мемоари, както си спомняте, често съм имал случай да споменавам това старо гърне с отрова. Една гнида с голо кубе и рунтави вежди, ужким психиатър, но всъщност, както всеки знае, ни повече, ни по-малко скъпоплатен доктор на всички откачайки. От години той непрестанно излиза на пътя ми, и то винаги с фатални последствия. Така се случи, че беше в Ню Йорк, когато обявата за годежа ми се появи във вестниците.