П. Удхаус - Бъди българин, Джийвс

— Винаги съм се възхищавал на интелекта му.

— Аз също. Най-много от всички.

— Ще намина към апартамента след обяда.

— Дадено, намини — казах и видът ми беше весел, дори безгрижен. Раздялата с Джийвс ме беше накарала да се чувствам като че ли съм стъпил на мина и тъкмо си събирам парчетата, пръснати из тоя жесток свят, но ние Устърови умеем да пазим хладнокръвие.

Обядвах в Клуба на търтеите и прекарах следобеда там. Имах за какво да мисля. Новината, че по пясъците на Чъфнъл Реджис някаква естрадна трупа изнася представления, натежа доста на везните в полза на това място. Бих могъл да общувам с тези експерти и вероятно да науча едно-друго от свирача на банджо по въпросите за положението на пръстите и изпълнението. Този факт ми помогна да понеса с твърдост перспективата да бъда някъде, където вероятно ще срещам доста често вдовицата лейди Чъфнъл и сина й Сийбъри. Доста съм си мислил какво му е на бедничкия Чъфи с тая двойка паразити, дето непрекъснато му се врат в краката. Като казвам това, съм доста лоялен към младия Сийбъри — едно дете, което е трябвало да бъде удушено още при раждането. Нямам доказателства, но винаги съм подозирал, че точно той пъхна гущера в леглото ми последната нощ, когато гостувах в Замъка.

Но, както казах, бях готов да изтърпя тази двойка в замяна на привилегията да съм в близък контакт с един наистина печен свирач на банджо, а повечето от тия маскирани като негри артисти могат да дърпат струните и насън.

Ето защо мисълта, която ме изпълваше със странна меланхолия, когато се върнах в апартамента да се преоблека за вечеря, не беше тази за вдовицата и сина й.

Не. Ние Устърови можем да бъдем честни пред себе си. Но това, което ме правеше унил, бе мисълта, че Джийвс е на път да изчезне от живота ми. Никога не е имало втори като Джийвс, мислех си, докато се пъхах в костюма, и никога няма да има. Заля ме вълна от чувства. Усетих силен спазъм. И когато тоалетът ми бе приключен и застанах пред огледалото, оглеждайки това идеално изгладено сако и съвършения ръб на панталона, изведнъж взех внезапно решение.

Отидох в дневната и натиснах звънеца.

— Джийвс — казах. — Искам да ти кажа една-две думи.

— Да, сър?

— Джийвс, във връзка с разговора ни тази сутрин…

— Да, сър?

— Джийвс, премислих нещата. Стигнах до извода, че и двамата прибързахме. Нека забравим миналото. Можеш да останеш.

— Много мило от ваша страна, сър, но… Все още ли смятате да изучавате този инструмент?

Замръзнах.

— Да, Джийвс, смятам.

— Тогава, страхувам се, сър…

Достатъчно беше. Кимнах гордо.

— Много добре, Джийвс. Това е всичко. Ще ти дам, разбира се, отлични препоръки.

— Благодаря, сър. Няма да бъде необходимо. Днес следобед бях нает от лорд Чъфнъл.

Подскочих.

— Значи ли това, че Чъфнъл се е прокраднал тук и те е грабнал под носа ми?

— Да, сър. Отивам с него в Чъфнъл Реджис след около седмица.

— Така значи. Е, може би ще ти е интересно да знаеш, че аз тръгвам натам утре.

— Наистина ли, сър?

— Да. Наех там една вила. Ще се срещнем при Филипи 6 6 Филипи — древен град в Македония, където през 42 г. пр.н.е. Марк Антоний и Октавий побеждават Брут и Касий, бел.пр. , Джийвс.

— Да, сър.

— Или май сгреших името на мястото?

— Не, сър, Филипи е съвсем точно.

— Много добре, Джийвс.

— Много добре, сър.

Ето такива, значи, бяха събитията, които доведоха до следната сцена: сутринта на петнадесети юли, Бъртрам Устър стои на прага на вила „Морска гледка“ в Чъфнъл Реджис, — оглежда наоколо и съзерцава пейзажа пред себе си през ароматния дим на цигарата.

Знаете ли, колкото повече живея, толкова повече разбирам, че големият номер в живота е да си достатъчно убеден какво точно искаш и да не се оставяш да те разколебаят разни типове, които си мислят, че знаят повече от теб. Когато през последния си ден в столицата обявих в Клуба на търтеите, че се оттеглям за неопределен период в това уединено място, всички взеха да ме умоляват, може да се каже със сълзи в очите, да не си и помислям да правя това шантаво нещо. Основният им довод — щял съм да пукна от скука.

Но аз се бях придвижил съобразно плана си и ето ме сега, на петата утрин от моето пристигане, щастлив като птичка и предоволен от решението си. Слънцето светеше весело. Небето синееше. А Лондон ми се струваше на мили далече — което си беше самата истина. Не би било преувеличено, ако кажа, че в душата ми царуваше пълен покой.