П. Удхаус - Бъди българин, Джийвс

Подхванах го както аз си знаех.

— Чъфи — рекох му, — какво означава всичко това?

— Кое?

— Защо си се нахилил така глупашки. Не можеш да ме заблудиш. Не и стария Устър Ястребовото око. Кажи си, момко, нещо има. За какво е тая радост?

Той се поколеба. За момент ме погледна косо.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Не.

— Е, няма голямо значение, защото след ден-два ще го публикуват в „Морнинг поуст“. Бърти — прошепна Чъфи, — знаеш ли какво се случи? Отървах се от леля Мъртъл.

— Искаш да кажеш, че някой иска да се ожени за нея?

— Точно това искам да кажа.

— И кой е тоя малоумник? — поинтересувах се начаса.

— Твоят стар приятел, сър Родерик Глосъп.

Останах като треснат.

— Какво!

— И аз бях изненадан.

— Но старият Глосъп не може да замисля брак.

— Защо не? От две години вече е вдовец.

— Да, знам, че все някакво обяснение е възможно. Но исках да кажа, че хич не му пасват булчински цветя и сватбена торта.

— Е, това е положението.

— Дявол да го вземе!

— Да.

— Все пак има и нещо положително в тая работа, Чъфи, добри ми друже. Това означава, че малкият Сийбъри получава един наистина чепат втори баща, а старият Глосъп — точно завареника, който бих му пожелал. И двамата си го търсеха през последните години. Но представи си — коя жена би била толкова смахната, че да свърже живота си с неговия. О, скромни наши героини!

— Не бих казал, че героизмът е само от едната страна, фифти-фифти би било по-правилно. Има много добри страни у Глосъп, Бърти.

Е, това не можех да го преглътна. Направо ми звучеше налудничаво.

— Не отиваш ли твърде далеч, старче? Приемам, че ти е смъкнал леля Мъртъл от гърба…

— Не забравяй Сийбъри.

— Вярно, и Сийбъри. Но и така да е, наистина ли би казал, че старият гадняр си има и добри страни? Забрави ли всички истории, които съм ти разправял за него? Те го показват в много съмнителна светлина.

— Е, лично на мен ми прави добрини. Знаеш ли за какво искаше да ме види толкова спешно оня ден в Лондон?

— За какво?

— Намерил е някакъв американец, на когото мисли, че може да продаде Замъка.

— Не думай!

— Да. Ако всичко мине добре, ще се отърва от тая проклета барака и ще имам малко пари в джоба. И всичко ще бъде благодарение на чичо Родерик, както ми се ще да мисля за него. Затова, бъди така любезен, Бърти, да се въздържащ от злобни забележки по негов адрес и не го слагай в един кюп с младия Сийбъри. Трябва да се научиш да обичаш чичо Роди заради мен.

Поклатих глава.

— Не, Чъфи, страхувам се, че не мога да изневеря на позицията си.

— Е, добре, върви по дяволите тогава с твоята позиция — каза Чъфи сърдечно. — Аз лично гледам на него като на ангел-спасител.

— А сигурен ли си, че тая работа ще се уреди? Какво ще прави тоя тип с целия този Замък?

— О, това си има съвсем просто обяснение. Той е голям приятел на стария Глосъп и идеята е да даде парите и да остави доктора да управлява сградата, която ще е нещо от рода на клуб за нервноболните му пациенти.

— Защо старият Глосъп просто не я наеме от теб?

— Размърдай си мозъка, Бърти. В какво състояние е според теб това място сега? Говориш за него като че ли може да отвори врати всеки момент и да приеме посетители. Та повечето стаи не са били използвани повече от четиридесет години. Трябват му поне петнадесет хиляди лири, за да го сложи в ред. Че и отгоре. Отделно нова мебелировка, инсталация и т.н. Ако не се заеме някой милионер като този, Замъкът ще ми виси на шията до края на живота.

— А, значи е милионер, а?

— Да, в това отношение всичко е тип-топ. Безпокоя се, обаче, дали ще можем да му вземем подписа в крайна сметка. Е, днес ще е у нас на обяд и ще се постараем. Може доста да омекне на пълен стомах, нали?

— Освен ако няма киселини Много американски милионери ги имат. Тоя твой човек може да е от ония, които не могат да приемат повече от чаша мляко и една кучешка бисквитка.

Чъфи се засмя весело.

— Не съвсем. Не и стария Стоукър.

И той внезапно започна да подскача наоколо ми като агне на пролетна морава:

— Хоп-а-ла, хоп-а-ла!

Една кола беше спряла пред стълбите и в момента от нея се изсипваха пътниците.

Пътник „А“ беше Дж. Уошбърн Стоукър.

Пътник „Б“ беше дъщеря му Полин.

Пътник „В“ беше по-малкият му син Дуайт.

Пътник „Г“ беше сър Родерик Глосъп.

Трябва да кажа, че направо ми се разтрепериха мартинките. Такъв як шамар не бях получавал от години. Да се сблъскаш с този период от мъртвото си минало в Лондон е доста неприятно. Но да налетиш на същата тайфа тъкмо в тази точка от географията на Обединеното кралство и то с перспективата за дълъг обяд, е направо ужасяващо.