Нещо, което никога не съм знаел, когато разказвам някоя история, е точно колко пейзаж трябва да вмъкна в нея. Питал съм един-двама познати пишещи братя, но техните мнения се различават. Един човек, когото срещнах на коктейл в Блумсбъри, каза, че подкрепял с две ръце описанията на кухненски мивки, разхвърляни спални и мръсотията изобщо, но не и на природните красоти. Докато Фреди Оукър — моя скъпа дружка от Клуба на търтеите, който пише любовни истории за седмичниците под псевдонима Алиша Сиймур, веднъж ми каза, че само цъфналите пролетни морави му носят поне сто лири годишно.
Аз лично винаги съм избягвал прекалено дългите описания на местността, затова и сега ще карам по кратката процедура. Както си стоях там онази утрин, това, което виждаха очите ми, бе следното. Малка китна градинка, съдържаща един храст, едно дърво, няколко цветни лехи, езерце с лилии, а по средата му статуя на голо дете с подуто коремче, и накрая вдясно — жив плет. През този плет новият ми прислужник Бринкли си бъбреше със съседа ни — полицейски сержант Ваулс, който изглежда се беше отбил с цел да продаде някое яйце.
Право напред имаше друг жив плет с градинска врата, а отвъд него се забелязваха тихите води на пристанището, в което по всяка вероятност през нощта беше доплувала и хвърлила котва една огромна яхта. От всички обекти, попадащи в този миг в обсега на зрителните ми рецептори, най-голямо одобрение и възхита от моя страна печелеше тъкмо тази яхта. Бяла на цвят, подобна на презокеански кораб, тя завършваше достойно контура на брега на Чъфнъл Реджис.
Така, това беше заобикалящата действителност. Прибавете една котка, душеща охлюва на пътеката, и мен, с цигара в уста, и ще притежавате така нужната ви пълна картина.
Не, грешка. Не съвсем пълна, защото бях оставил старата двуместна таратайка на пътя и от нея се виждаше само покрива. И в този момент летният покой бе разцепен от писъка на бибипката й. Хукнах към портата с възможно най-бърза скорост от страх да не би някой демон в човешки образ да одраска боята. Когато стигнах до целта, намерих на предната седалка малко момче, което замислено стискаше тромбата. Тъкмо бях готов да му тресна един по тиквата, когато познах в хлапака братовчеда на Чъфи, Сийбъри, и задържах ръката си.
— Здрасти — каза той.
— Живо-здраво — отвърнах аз.
Държах се резервирано. Още не можех да забравя оня гущер в леглото. Не знам дали ви се е случвало някога, умрели за сън, да се пъхнете в леглото, да се отпуснете й в този миг някакъв непознат гущер да се шмугне в левия ви крачол. Това е преживяване, което слага клеймо върху човешката душа завинаги. И макар, както казах, да нямам никакви достоверни доказателства, че автор на злодеянието е точно този млад наглец, все пак хранех подозрения, които направо са си сто процента сигурност. Затова сега заговорих не само с подчертана сдържаност в гласа, но и с леден поглед в очите.
Това ни най-малко не го смути. Той продължи да ме гледа с онова безочие, което го прави толкова неприятен за свестните хора. Беше дребен, луничав хлапак с уши като аероплани и имаше навика да те гледа така, като че ли си някаква отрепка, която е срещнал по време на благотворителната си обиколка из копторите. В личния ми каталог от снимки на деца-престъпници този субект идва трети по ред — не е толкова лош, колкото синчето на леля ми Агата, младият Тос, или отрока на мистър Блуменфелд, но е далеч преди малкия Себастиян Муун, Бонзо — младата издънка на леля Далия и другите подобни.
След като зяпа в мен известно време, сякаш си мислеше, че съм се променил в отрицателна посока, откакто се видяхме за последно, той проговори:
— Трябва да дойдеш на обяд.
— Значи Чъфи се е върнал, а? — предположих аз.
— Да.
Разбира се, щом Чъфи се е върнал, аз съм на негово разположение. Провикнах се през плета на Бринкли, че ще отсъствам за обяд, скочих в колата и потеглихме.
— Кога се върна? — продължих да разпитвам.
— Снощи.
— Сами ли ще обядваме?
— Не.
— Кой още ще бъде там?
— Мама, аз и някои други хора.
— Цяла компания, а? По-добре да се върна и да си сложа друг костюм.
— Не.
— Мислиш, че този е добре.
— Не, мисля, че е гола вода. Но няма време.
След като уточни този въпрос, бъбривецът замълча. От това състояние излезе, когато реши да ме запознае с част от местните клюки.
— Мама и аз пак живеем в Замъка.
— Моля!
— Имаше някаква миризма в нашата къща.
— Дори и след като я напуснахте? — казах му, какъвто съм си находчив.
Читать дальше