П. Удхаус - Джийвс и песента на песните

— Джийвс, господин Глосъп възнамерява да изпее „Слънчево момче“ на една забава в Ийст Енд идния вторник.

— Нима, сър?

— Пред публика, състояща се предимно от хамали и докери и изпъстрена тук-там с по някой дребен уличен търговец и несполучил в кариерата боксьор средна категория.

— Нима, сър?

— Напомни ми да отида да го слушам. Той несъмнено ще бъде освиркан и замерян с развалени яйца. Държа да присъствам на падението му.

— Много добре, сър.

— Ще посрещна госпожа Травърс в гостната.

Онези, които познават Бъртрам Устър, са в течение на злочестото обстоятелство, че житейският му път е осеян и дори бих казал възпрепятстван от една дузина лели. В цялата тази отвратия обаче се наблюдава едно радващо душата слънчево изключение, а именно леля ми Далия, омъжила се за стария Том Травърс в годината, когато Блуботъл спечели надбягванията в Кеймбриджшир. Всяка среща с нея ми плакне душата, затова твърдя, че я приех крайно радушно, когато тя нахълта в гостната ми към пет и половина.

Видът й бе разстроен и тя пристъпи към дневния ред, без много да се мае. Леля Далия е едър, жизнен и як екземпляр, който много си пада по лова и има оглушителния навик да разговаря с хората, сякаш е зърнала лисица или друга своя жертва на отсрещния хълм.

— Бърти! — кресна тя както си знае с гласа, с който е свикнала да вдъхва кураж на глутници хрътки. — Трябва да ми помогнеш.

— Дадено, лельо Далия — откликнах с готовност. — Трябва да призная, че едва ли ще се намери друга моя роднина, на която да се притека на помощ с по-подчертана охота и на която…

— Я си затваряй устата — прекъсна ме тя. — Нали го знаеш онзи твой приятел — младия Глосъп?

— Как да не го знам! Преди малко обядвахме тук заедно.

— Така ли! Как не си се сетил да му сипеш отрова в супата!

— Първо не сме яли супа, и второ, понеже го нарече мой приятел, държа да отбележа, че терминологията ти рязко се разминава с фактологията. Преди време, след като бяхме вечеряли мирно и обилно в „Търтеите“…

Тук леля Далия отново ме прекъсна, за да ме увери, че историята на моя живот можела да почака. Вече забелязвах и с невъоръжено око, че не е в обичайното си слънчево разположение на духа, затова скътах надълбоко личните неволи и я попитах каква оса я е ужилила.

— Ами осата е онзи върколак Глосъп.

— Какво е сторил?

— Разби сърцето на Анджела. (Анджела е дъщеря на леля Далия. Моя братовчедка. Свестен екземпляр.)

— Разби сърцето на Анджела?

— Разби… сърцето… на… АНДЖЕЛА!

— Значи разби сърцето на Анджела?

— Ако обичаш да прекратиш веднага водевилния диалог!

— И как го разби?

— Посредством подчертаното си пренебрежение и равнодушие. Посредством подлото си, низко двуличие!

— Двуличие е най-точната дума, лельо Далия, когато описваме младия Тъпи Глосъп. Това е думата, която естествено се оформя в съзнанието. Нека ти разправя как постъпи той с мен една вечер в „Търтеите“. Тъкмо се бяхме навечеряли обилно…

— От началото на сезона 2 2 Има се предвид лондонският светски сезон от май до юли, когато кралският двор и висшето общество са в столицата. Започва със закрито разглеждане на картините в Кралската академия на изкуствата и включва посещения на конни надбягвания, в това число Кралския Аскът, балове и пр. — Б. пр. допреди три седмици той не оставяше Анджела на мира и я следваше навсякъде по петите. Поведение, което по мое време би могло да се определи като ухажване…

— Или задиряне?

— Или задиряне, както предпочиташ.

— Както ти предпочиташ, лельо Далия.

— Така или иначе, той бе такова неизменно присъствие в къщата, че семейният ни призрак се почувства засегнат и се оттегли в мазето. Нагъваше ни храната, танцуваше с нея по цели нощи и всичко както му е редът, докато горкото дете, което междувременно си изгуби ума по него, реши, че е само въпрос на време той да издигне предложението цял живот да лочат от една копаня. И изведнъж изчезна, изтърва я като нагорещена тухла и както дочух, ходел с изплезен език подир някакво момиче, с което се запознал на една забава в Челси 3 3 Артистичният квартал на Лондон. — Б. пр. … как й беше името?

— Кора Белинджър.

— Ти пък откъде знаеш?

— Тя обядва днес у нас.

— Той я доведе тук?

— Да.

— Как изглежда?

— Строена е от същия архитект, който е издигнал катедралата „Свети Петър“. Без да се щади материалът.

— А той имаше ли вид на…

— Не можеше да откъсне очи от шасито й.