П. Удхаус - Джийвс и проблемите на Фреди

— Е, и?

— Все едно, че бях въздух.

И той отново почна „Розова градина“, като фрасна клавиатурата с такава сила, че за малко да си счупи единия пръст.

— Голяма грешка беше, че ме доведе тук, Бърти. Най-добре да си вървя.

— Да си вървиш? Я стига глупости! Това е най-доброто, което можеше да се случи. Какъв късмет, че и тя е тук! Сега вече няма начин да не се представиш в най-добрата си светлина!

— Нали ти казах, че дори не ме погледна!

— Няма значение. Бъди спортсмен! Опитай пак!

— Все едно, че бях от стъкло.

— Я не се разкисвай! Повече кураж и настойчивост! Щом като ни е пристигнала на крака, какво се иска сега от нас? Да я накараме по някакъв начин да ти бъде страшно задължена! Да започне свенливо да ти благодари. Да започне…

— Че за какво толкова ще ми благодари свенливо?

Това ме накара да се замисля. Той несъмнено бе налучкал болното място. Известно време го гледах с отворена уста. После ме споходи прозрение.

— От теб се иска да намериш начин да я спасиш от сигурно удавяне.

— Че аз не знам да плувам!

Ето какъв е, с две думи, Фреди Буливънт! Приятно момче във всяко едно отношение, но помощ от него не чакай.

Той отново нападна пианото, а аз не издържах и излязох на въздух.

Разхождах се из плажа и обмислях новосъздалото се положение. Много ми се искаше, естествено, да се посъветвам с Джийвс, но цяла сутрин не бях го виждал. Безнадеждно беше да очаквам Фреди сам да се погрижи за себе си в настоящия кризисен момент. Не твърдя, че добрият стар Фреди си няма добрите страни. Много го бива на поло и съм чувал да го хвалят на билярд. Но като оставим настрана тези му достойнства, трудно бихме го нарекли човек на действието.

Та тъкмо бях заобиколил едни скали, потънал в размисли, когато ми се мярна синя рокля и отпреде ми цъфна момичето. Никога не бях я виждал, но Фреди бе наръсил стаята си с шестнайсет нейни снимки, така че нямаше начин да греша. Седеше на пясъка и помагаше на едно малолетно дебело хлапе да си строи пясъчен замък. Недалеч от тях се беше излегнала в шезлонг възрастна дама и четеше роман. Чух Елизабет да я нарича веднъж-два пъти „лельо“, така че, впрягайки умствените си възможности на работа, стигнах до извода, че малчуганът й е братовчед. Дори си помислих, че ако Фреди беше на моето място, той неминуемо би се опитал, ръководен от този факт, да заобича детето. Аз обаче не успях да сторя това. Не бях виждал хлапе, което да ме кара да се чувствам по-несантиментален. Беше кръгло като топка и цялото обвито в тлъстини.

След като си построи замъка, то явно се отегчи от живота и ревна. Момичето веднага го поведе към продавача на сладолед — малкият явно не представляваше за Елизабет никаква тайна. А аз продължих по пътя.

Ако попитате познатите ми що за човек съм, те единодушно ще ви осведомят, че съм тъп. Леля ми Агата дори ще се закълне. Същото се отнася и за чичо ми Пърси и за много други мои близки роднини. Не ми пука. Дори си го признавам. Да, тъп съм. Но това, което искам да подчертая — и то възможно най-дебело, — е, че сегиз-тогиз, тъкмо когато околните окончателно вдигат от мен ръце и зарязват всякаква надежда, аз бивам спохождан от онова, което се нарича — няма защо излишно да скромнича — вдъхновение. Същото се случи и в онзи момент. Съмнявам се дали идеята, която ме осени, би хрумнала на някой от големите умове на човечеството. За Наполеон не съм сигурен, но за Дарвин, Шекспир и Томас Харди с две ръце се подписвам, че през ум не би им минала подобна гениална мисъл.

Тя ме споходи по обратния път към вилата. Вървях си по брега и се опитвах да изстискам нещо от мозъчното си вещество, когато налетях на дебелото дете, което замислено пляскаше с лопатка по една медуза. Момичето го нямаше. Също и лелята. Всъщност наоколо нямаше жива душа. И изведнъж прозрях как да загладя недоразумението, възникнало между Фреди и неговата Елизабет.

Доколкото видях със собствените си очи, момичето явно бе привързано към братовчедчето си. Пък и така или иначе то й беше роднина, затова си рекох: ако взема да отвлека за кратко време този борец тежка категория и момичето се притесни здравата за него, а милият Фреди се появи изневиделица, повел детето за ръка, и й разкаже как го открил, бродещо самичко из дивите простори, и фактически му спасил живота, нейната признателност ще я накара да зареже бойните действия и отново да му се хвърли в прегръдките.

Така че вдигнах хлапето и го понесох.

Фреди, милият, отначало изобщо не загря гениалната ми идея. Като се появих във вилата с детето на ръце и го стоварих задъхан в трапезарията, той никак не се зарадва. Онова тъкмо беше ревнало, защото не беше във възторг от развоя на събитията, и Фреди реши, че нервната му система не е изчислена за такива натоварвания.