Този път господин Пот прие поражението. Познаваше в Лондон хора, които бързо биха се справили с тези прозорци. Биха извадили парче прегъната тел и биха ги отворили като консервена кутия, като през цялото време тихичко щяха да се подсмиват. Но той не беше надарен в тази област. Изпълнен със съжаление, но примирен, изпълнен с чувства, наподобяващи онези на Мойсей, когато се любувал на Обетованата земя от планината Писга, той долепи око до стъклото и надникна вътре. Видя милата добра стая на един нос разстояние, но от практическа гледна точка би могъл да е и на сто километра от нея. След малко видя, че вратата се отваря и влиза херцогът.
Тъкмо се извърна с въздишка, когато отнякъде близо до него глас в нощта се отдаде на нескопосано изпълнение на „Красивите брегове на езерото Ломънд“. Припевът едва разтревожи покоя на птичките, свили гнезда по дърветата, когато френските прозорци се отвориха с гръм и трясък, херцог Дънстабъл се изстреля като ракета и хукна през моравата с крясъци „Хей!“ на уста. За господин Пот това беше само песен, но за херцога очевидно носеше някакво по-дълбоко послание.
А случаят беше точно такъв. Интерпретацията, която направи на внезапния изблик на мелодията, беше, че наоколо се шляе Бакстър, който се мъчи по този начин да привлече вниманието на работодателя си. Защо Бакстър би пял под прозорците му, вместо да влезе направо в стаята, беше загадка, която в момента не се нае да разреши. Сметна, че вероятно има някаква уважителна причина за поведение, което на пръв поглед изглеждаше ексцентрично. Възможно е, реши той, да са възникнали усложнения, които му налагат да се свърже с генералния щаб по този заобиколен и енигматичен начин. Като дете беше чел как хора в подобни обстоятелства бяха имитирали бухането на бухал.
— Хей! — извика той, като се постара да съчетае противоречието на крясъка с предпазлив полушепот. — Насам! Ей! Хей! По дяволите, къде си?
Но усилията му да установи контакт с певеца доведоха до странен резултат. Когато „Красивите брегове“ бликнаха отново, гласът струеше от другия край на моравата. С потиснато проклятие херцогът препусна нататък, а господин Пот, винаги умеещ да се възползва от сгодния случай, се вмъкна през френските прозорци.
Едва го стори, когато чу наближаващи стъпки. Някой се задаваше по тревата, и то с такава скорост, че не биваше да губи време, ако държеше да избегне неловката среща. С огромно присъствие на духа той се шмугна в банята. Едва затвори врата и в покоите на херцога нахълта лорд Икнъм.
Лорд Икнъм изпитваше огромно задоволство. Артистичното изпълнение на племенника му го бе омаяло. Не беше предполагал, че момчето ще изпълни заръката така бравурно. В най-добрия случай се беше надявал на треперливо грачене и този вокален водопад, кръстоска между хрътка, попаднала на следа, и шотландец, празнуващ Нова година, беше колкото неочакван, толкова и радостен. Във вокализмите на Понго може и да имаше технически несъвършенства, но те положително успяха да накарат херцога да излети от стаята като тапа на шампанско. Лорд Икнъм не помнеше да е виждал херцог да се движи по-скоропостижно.
Тъкмо се захвана с бързо и интензивно претърсване за зестрата, когато се вкамени. Иззад вратата на банята долетя смразяващ кръвта, остър, пронизителен писък на изпаднало в беда човешко същество. В следващия миг оттам изпълзя господин Пот и тръшна вратата след себе си.
— Горчица! — ахна лорд Икнъм, окончателно сащисан.
— Вря! — възкликна господин Пот и през целия си дълъг живот, белязан с това възклицание, не беше го произнасял по-прочувствено.
По природа Клод Пот беше сдържан мъж. Живееше в свят, където, ако покажеш чувствата си, губиш пари. Но имаше неща, които можеха да пробият бронята му и едно от тях бе откритието, че е затворен в тясно помещение с най-голямата свиня, която някога беше виждал.
В първия момент, когато нахълта в скривалището си, Императрицата беше само ухание в мрака. Господин Пот реши, че е много задушно и нищо повече. Но тогава към отпусната му ръка се притисна нещо хладно и влажно и истината го осени.
— Горчица! Приятелю!
— Грррхм! — отвърна господин Пот.
Тресеше се от глава до пети. Не беше лесно за стокилограмов мъж да трепти като трепетлика, но той се справи. В ума му бушуваше вихър, от който изникваше само една свързана мисъл — че иска да пийне нещо. Заля го непреодолимо желание за бързо възкресение и в миг осъзна, че вижда спасението, макар и в недостатъчно количество. Чашата с бренди на масата нямаше да е кой знае каква помощ. Това, от което се нуждаеше, беше кофа, пълна до ръба. Но поне щеше да е крачка във вярната посока.
Читать дальше