П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

В девет часа и двайсет минути херцог Дънстабъл, който бе получил вечерята на поднос в стаята си, още беше там и чакаше кафето и алкохола. Чувстваше се сит, защото обичаше да похапва добре и се беше справил и този път, но не изпитваше нищо от душевния покой, който обикновено съпътстваше ситостта. С всеки изминал момент ставаше все по-тревожен и напрегнат. Неявяването на Рупърт Бакстър да рапортува готовност го притесняваше, също както навремето жреците на Ваал са се притеснявали от неотзивчивостта на своето божество. Стоеше в стаята си неизвестно от колко часа, а от онзи нямаше и следа. Полезният млад секретар, намиращ се в момента в леглото, притиснал слепите си очи с ръце в добронамерен, но безуспешен опит да предпази главата си от разцепване, би се огорчил, ако научеше какви черни мисли храни и споделя с четирите стени на стаята си работодателят му по негов адрес.

Отварянето на вратата, последвано от Бийч, натоварен с поднос, съдържащ кафе и пълна чаша бренди, разведри за миг херцога, но челото му отново се свъси при констатацията, че икономът не е сам. Последното нещо, което искаше в такова смутно време, беше гостенин.

— Добър вечер, драги ми приятелю. Дали не можеш да ми отделиш един момент?

По средата на вечерята на лорд Икнъм му хрумна, че има по-лесен и приемлив начин да отмъкне от херцога парите за зестрата на Поли. Не че беше развил някакви скрупули относно първоначалния план, но почти пълното отсъствие на светски разговори по време на вечерята му беше дало възможност да размисли и тези размисли бяха дали плод.

Трябваше да погледне в очите факта, че успехът на предвидената от него кампания до голяма степен зависеше от резултата на изпълнението на ролята, предвидена за племенника му Понго, а той се опасяваше, че стигнеше ли се до обира, Понго ще се прекърши. Казваш на младежа да застане на моравата и да запее „Красивите брегове на езерото Ломънд“, а той, току-виж, забравил мелодията или изгубил гласа си по вина на сценична треска. Стори му се, че ще е далеч по-добре да се опита да въздейства на човешките чувства на херцога, а при неуспех щеше просто да прибегне към крайно простото и пряко действие на приспивателното.

Чашата с бренди беше прекрасен приемник на хапчето и понеже, докато се възползваше от запасите на господин Пот, се презастрахова с две от вълшебните сънотворни, едното все още се намираше в джоба на сакото му.

— Става въпрос за парите, които спечели тази вечер от онзи човек, Пот май му беше името — продължи той. Херцогът предпазливо изсумтя. — Говорих с него, той е силно разстроен от случката.

Херцогът повторно изсумтя, този път с упрек, и на лорд Икнъм му се стори, че откъм банята откликна странно ехо. Отдаде го на някаква шега на акустиката.

— Да, много е разстроен. Оказва се, че в известен смисъл парите, с които е играл, не са били негови.

— Брей! — Херцогът се заинтригува. — Как така? Да не е ограбил някого?

— Не, не, няма такова нещо. Той е мъж с неопетнена честност. Но това била сумата, която спестил за зестра на дъщеря си. А сега я няма.

— И какво очакваш да направя аз?

— Не би ли се съгласил да му я върнеш?

— Да му я върна?

— Би бил един прекрасен, щедър, трогателен жест.

— Би бил един шантав, откачен жест — поправи го разпалено херцогът. — Да ги върна, как не! Не бях чувал подобна глупост.

— Но той е много разстроен.

— Нека.

Лорд Икнъм започна да осъзнава, че планирайки да се обърне към човешките чувства на херцога е пропуснал да предвиди, че той може и да няма такива. Със замечтано изражение в очите графът извади хапчето от джоба си и замислено го стисна в длан.

— Ще бъде жалко, ако дъщеря му не успее да се омъжи — направи последен опит той.

— Защо? — учуди се събеседникът му, който беше заклет ерген.

— Сгодена е за един прекрасен млад поет.

— В такъв случай — отвърна херцогът и лицето му започна да добива нездрав теменужен оттенък (Дънстабълови трудно забравят) — толкоз по-добре за нея. Не ми говори за поети! Изметта на обществото.

— Значи няма да върнеш парите?

— Не.

— Помисли — настоя лорд Икнъм. — Те са тук, в тази стая, нали?

— Какво общо има това?

— Просто си помислих, че са ти подръка и ще трябва само да идеш до чекмеджето… или до гардероба…

Млъкна очаквателно. Херцогът запази хладната си сдържаност.

— Бих искал да преразгледаш решението си.

— Няма.

— Качеството милосърдие — продължи лорд Икнъм, решил да прибегне към изпитаните методи на Хорасовата пекинезовъдка — не се процежда…