П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Какво? Откъде, за Бога, ще намериш приспивателно?

— От Горчицата. Ако не е променил коренно начина си на живот от времето, когато го познавах, положително има. Едно време не правеше и крачка без него. Когато управляваше оня свой клуб, успяваше да запази реда и хармонията сред малкото си стадо само с помощта на приспивателното.

— А как смяташ да го принудим да го поеме?

— Ще намеря начин. Предполагам, че в момента е в стаята си?

— И аз.

— Тогава след кратко посещение при Горчицата ще се отбия при него и ще се заинтересувам от киселините му. Можеш спокойно да оставиш нещата на мен. Твоите задължения започват след вечеря. Часът нула е точно в девет и трийсет.

Когато няколко минути по-късно лорд Икнъм натресе нежеланото си общество на Рупърт Бакстър, той веднага разбра, че пред него не стои суровият, стоманен млад човек, когото познаваше от предишните им срещи. Съобщението, предадено от иконома Бийч на лейди Констанс рано следобед, че днес няма да може да обядва, не беше проста прищявка на секретаря с цел осигуряване на спокойствието и усамотението, тъй важни за човек, възнамеряващ да открадне свиня. В резултат на поръчението на работодателя си той наистина получи разстройство на храносмилателната система. И най-великите хора са имали своята ахилесова пета. При Бакстър, както и при Наполеон, тя бе стомахът.

Привечер бе започнал да се чувства малко по-добре, но в момента мисълта за страховитото изпитание, което му предстоеше — да прехвърли Императрицата от временното й убежище в банята на херцога в колата, която трябваше да я закара в новия й дом, му докара нова, още по-остра атака. В мига на влизането на лорд Икнъм осемнайсет диви котки бяха започнали турнир по свободна борба във вътрешностите му.

Следователно не можеше да се очаква, че ще посрещне радушно госта си. Не го и направи. Спря за секунда да разтрива сакото си и се вторачи в него по начин, който и най-непробиваемият би определил като недружелюбен.

— Е? — изпъшка той през стиснати зъби.

Лорд Икнъм, който не беше очаквал сърдечност, не посърна от това отношение. Започна веднага да излъчва любезност за двама, което беше тъкмо нужното в случая количество.

— Отбих се само — обясни той — да се осведомя и да предложа съчувствията си. Сигурно ме смяташ за неучтив, защото не се отбих досега, но знаеш как е в тези провинциални имения. През цялото време нещо ти отвлича вниманието. Е, драги ми приятелю, как си? Доколкото разбрах, имаш колики. Лошо, лошо. Много ни липсваше на обяд и всички изразиха голямо съчувствие, включително и аз.

— Ще мина и без съчувствието ви.

— Нима някой може без съчувствие, Бакстър, дори да е измежду най-благородните? А пък моето винаги има практически и конструктивни измерения. Донесъл съм — продължи лорд Икнъм и извади бяло хапче — нещо, за което ти гарантирам, че ще те накара да забравиш и най-острата стомашна болка. Глътни го с малко вода.

Бакстър го изгледа подозрително. Познанията му за натрапниците му подсказваха, че те рядко действат от чисто човеколюбиви подбуди. Ако разгледаш някой жест на любезност от страна на натрапник, винаги ще намериш зад него някакъв скрит мотив.

Внезапно го връхлетя въодушевяваща мисъл, която го накара да забрави болката.

Рупърт Бакстър не хранеше илюзии по отношение на работодателя си. Не се заблуждаваше, че под грубата външност на херцог Дънстабъл се крие златно сърце, и с пълно основание смяташе, че ако на херцога му поднесяха на тепсийка златно сърце, гарнирано с магданоз, той нямаше да го разпознае. Но вярваше, че притежава елементарно чувство за признателност, и му се струваше, че след като той, Бакстър, успешно изпълни опасната задача да му открадне свиня, старата хиена едва ли би го уволнила, задето е ходил на бал с маски без разрешение. С други думи човекът, застанал пред него и под чиято желязна пета би трябвало да е смачкан, вече не го заплашваше с нищо и можеше да бъде отблъснат без колебание.

— Виждам, че имаш чаша. Слагам вътре хапчето — ето. Сипвам вода — ето. Бъркам. Смесвам. Готово. Изпий го и да видим какво ще стане.

Бакстър презрително махна с ръка.

— Много сте любезен — отсече той, — но няма защо да си правите труда. Очевидно сте дошли с надеждата да ме измамите по някакъв начин…

Лорд Икнъм се наскърби.

— Много си подозрителен, Бакстър. По-добре ще е да опиташ да надмогнеш това недоверие към събратята си.

— Вие искате нещо.

— Просто да те видя отново свеж и бодър.