П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Понго се дотътри до един стол. Тръшна се тежко. А за състоянието на душата му можеше да се съди по факта, че дори забрави да повдигне коленете на панталоните си.

— Не пожела да играе?

— Пожела и игра. Както очаквах, в началото прояви известно упорство, но на бърза ръка го убедих, той се съгласи с плана като съвсем спортсменски и заяви, че трябва само да му подсигуря наличието на Емсуърт, а той ще извърши останалото. Извади колодата си и нежно я заопипва като велик античен войн, проверяващ острието на меча си преди битката. В този момент влезе Емсуърт.

Понго кимна с натежала глава.

— Виждам накъде биеш. Емсуърт е отказал да играе.

— А не, игра. Историята е дълга и заплетена, момчето ми, тъй че най-добре ще е да не ме прекъсваш, защото ще стане време за вечеря, преди да сме изчерпали дневния ред.

— Какъв дневен ред?

— Имам идея или план за действие, който ще ти изложа, когато му дойде времето. Междувременно нека ти разкажа събитията последователно. Та както казах, влезе Емсуърт и от поведението му стана ясно, че е в плен на силно чувство. Очите му бяха оцъклени, пенснето му се ветрееше и известно време безмълвно отваря и затваря уста, какъвто му е навикът, когато е развълнуван. Тогава се разбра, че свинята му е открадната. Отишъл при кочината да се поосвежи с един следчаев поглед към нея, но я нямало. Кочината била празна, а леглото й — непокътнато.

— О?

— Струва ми се, че би могъл да намериш по-подходящ коментар за една огромна човешка трагедия — неодобрително произнесе лорд Икнъм. — Младостта е тъй безсърдечна. Да, свинята му е открадната и подозренията на Емсуърт, естествено, веднага се насочиха към херцога. Беше страшно смутен, когато му обясних, че последният не би могъл да е виновното лице, защото цял следобед не е напускал стаята си. Оттегли се там веднага след обяда и никой не го е виждал оттогава. А не би могъл и да излезе през френските прозорци, защото Бакстър не мръдна от моравата от един и половина нататък. Може би си спомняш, че Бакстър не обядва с нас. Получил киселини и е решил да пропусне едно хранене. Той свидетелства, че херцогът не е излизал. Следователно това се очертава като една от големите исторически загадки, сравнима само с Желязната маска и изчезването на кораба „Мари Селест“. Напразно ще търсим обяснението.

Понго, който слушаше повествованието с нарастващо нетърпение, отрече последното изявление.

— Не и аз. Пет пари не давам. По дяволите свинете, това е моето мнение. Не си дошъл да ми говориш за свине, нали? Какво стана с Пот и играта на карти?

Лорд Икнъм се извини.

— Прощавай. Опасявам се, че ние, старците, сме склонни към бръщолевене. Би трябвало да се досетя, че интересът ти към съдбата на Емсуъртовата свиня е почти нулев. Та предложих на Емсуърт, че най-добре ще е да спре да мисли за това престъпление, а най-добрият начин за целта е да поиграе карти. Горчицата заяви, че по странно стечение на обстоятелствата има колода подръка и следващата секунда двамата седнаха да играят.

Лорд Икнъм млъкна и почтително пое дъх.

— Беше неотразим спектакъл. Върхът на Персийските монарси. Не бях очаквал да стана свидетел на по-прекрасна изява на чистата наука от показаната от Горчицата. Играеше за щастието на дъщеря си и тази мисъл сякаш го вдъхновяваше. Според мен в подобни случаи в общи линии се позволява на жертвата да печели от време на време като проява на жест, но очевидно Горчицата сметна, че в момент на криза старовремската вежливост трябва да се забрави. Пренебрегна традицията и спечели всички разигравания, а когато свършиха, Емсуърт се изправи, благодари му за приятната игра и каза, че има късмет, дето не са играли на пари, защото би изгубил значителна сума, и излезе от стаята.

— Проклятие!

— Да, беше доста обезсърчаващо. Горчицата ми беше казал, че навремето го е хапала свиня, но се съмнявам, че тогава, колкото и върховен да е бил онзи момент в живота му, е бил наляган от по-силни чувства. Около пет минути след излизането на Емсуърт единственото, което бе в състояние да прави, бе да повтаря, че подобно нещо му се случва за първи път. Човек се учи докато е жив. Внезапно обаче лицето му живна като полято цвете. А като се огледах, забелязах, че е влязъл херцогът.

— А!

Лорд Икнъм поклати глава.

— Няма смисъл да акаш, момчето ми. Още в началото ти казах, че историята не е с щастлив край.

— Херцогът не искаше да играе?

— Непрекъснато повтаряш, че хората не искали да играят. Хората винаги играят, когато Горчицата го поиска. Той ги омайва. Не, херцогът бе възхитен от идеята да поиграе. Каза, че е прекарал отегчителен следобед, усамотен в стаята си, и че сега, когато е излязъл, свежа глътка игра на Персийски монарси ще му дойде добре. Заяви, че като млад бил много даровит картоиграч. Видях как очичките на Горчицата блеснаха. Започнаха.