П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Лорд Икнъм замълча. Изглеждаше раздвоен между естественото желание на един разказвач да се впусне надълго и широко в материята и чисто човешкия напън да съкрати историята, за да освободи племенника си от напрежението. Надделя второто.

— Твърденията на Дънстабъл, че е отличен играч, се доказаха в най-висша степен — кратко обясни той. — Отбележи, че не смятам формата на Горчицата за върхова. Огромното усилие, положено тъй наскоро, го беше оставило слаб и безволев. Така или иначе, Дънстабъл спечели триста лири за десет минути.

Понго се опули.

— Триста лири?

— Точно толкова.

— Искаш да кажеш в брой?

— Платени на място.

— Но щом ги е имал, защо не ги е дал на госпожица Пот?

— А, схващам мисълта ти. Ами Горчицата в някои отношения е особняк. Много трудно е да го накараш да се раздели с печалбата си. А не би накърнил оборотния си капитал дори заради единствената си дъщеря. Макар и трудно, човек може да разбере гледната му точка.

— Аз не.

— Е, това е положението.

— А ние какво ще правим сега?

— Ъ? О, сега, разбира се, ще отскочим до стаята на херцога и ще задигнем парите.

Странното усещане, че е обитател на страшен кошмар, станало толкова познато на Понго, отново го връхлетя. Реши, че е чул добре — дикцията на чичо му беше превъзходна, но му се струваше невероятно да го е чул.

— Ще ги задигнем?

— Ще ги задигнем.

— Но ние не можем да крадем пари.

— Знам, проява на крайно лош вкус. Но ще гледам на това като на заем, който ще се изплати на вноски. Вярно, нередовни вноски, но затова пък всяка от тях ще се придружава от букетче бели теменужки.

— Ама, по дяволите…

— Знам какво си мислиш. На високообучения ти юридически мозък веднага му става ясно, че това деяние представлява правонарушение или наказуема постъпка, да не кажа направо обир. Но няма как. Нуждите на Поли са над всичко. Спомням си веднъж Горчицата да казва по повод привързаността ми към Поли, че май гледам на нея повече като на дъщеря, отколкото като на не-знам-какво-си, и беше прав. Предполагам, че чувствата ми към това дете грубо наподобяват тези на Емсуърт към свинята му и когато имам възможност да подсигуря щастието й, няма да допусна да ми попречат някакви натруфени скрупули. Аз съм кротък, почитащ законите човек, но за да ощастливя това дете, с готовност ще се превърна в една от ония хиени със сатъри, които прекарват деня си в убийство на шестима. Тъй че както вече казах, ще свием парите.

— Да не смяташ и мен да въвлечеш в тая работа?

— Да те въвлека ли? Какъв странен израз. Аз, естествено, предполагам, че ще свършиш работата с върховна радост.

— Няма да ме замесиш в тая игра — твърдо отсече Понго. — Кучешки надбягвания — да. Вмъкване в замъци — да. Кражба — не.

— Но, мило момче, като си помислиш, че ако не беше ти, Поли щеше да има вече нужните й пари…

— О, по дяволите!

За пореден път угризенията обляха Понго като приливна вълна. В разгорещеността на момента беше забравил тази тънкост. Сгърчи се от срам.

— Не бива да забравяш това. В известен смисъл си морално задължен да го направиш.

— Вярно.

— Значи ще участваш?

— Разбира се.

— Знаех си. Не бива да се шегуваш така със стария човек. За миг ми се стори, че говориш сериозно. Е, радвам се, защото помощта ти е крайно съществена за успеха на малкия план, който разработих. Какъв глас имаш напоследък? А, сетих се. Когато се срещнахме на пътя, ти чуруликаше като славей. Отлично.

— Защо?

— Защото това ще е задачата ти — простичката ти, лесна задачка. Аз ще се нагърбя с черната работа. Ти ще се разхождаш по моравата пред прозорците на Дънстабъл и ще пееш „Красивите брегове на езерото Ломънд.“

— Ъ? Но защо?

— Все повтаряш защо, та защо. Съвсем просто е. Дънстабъл по неизвестни причини не излиза от стаята си. Първият ни ход ще е да го изкараме оттам. Дори новак в кражбите като мен може да се усети, че ако възнамерява да претършува стаята за пари, ще е много по-приятно да го извърши в отсъствието на собственика й. Твоето изпълнение на „Езерото Ломънд“ ще го подмами навън. Знаеш с каква готовност откликва на тази прекрасна стара песен. Виждам ролята ти като на Лорелай или сирена. Ще подмамиш Дънстабъл с божествения си глас и ще го задържиш, като побегнеш в мрака. Междувременно аз ще се вмъкна и ще свърша необходимото. Няма грешка, нали?

— Не, стига някой да не те забележи.

— За Бакстър ли мислиш? Прав си. Трябва винаги да се мисли за всичко. Ако Бакстър ни види да се промъкваме с тайнствена мисия, детективските му инстинкти несъмнено ще се пробудят. Но положението е под контрол. Ще дам на Бакстър приспивателно.