П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Лорд Икнъм въздъхна.

— Много добре, щом така смяташ. Ако си твърдо решена да проиграеш изпратен от небето случай да сложим този младеж на мястото му, действай, мила, и Бог да те благослови. Но не можеш да го видиш сега. Хукна да гони влака. Ще трябва да изчакаш до утре.

— Но това е толкова далеч. Не мога ли да му пратя телеграма?

— Не — твърдо отсече лорд Икнъм. — Всяко нещо си има граница. Запази поне някакво подобие на женско достойнство. Защо не оставиш Хорас да те откара тази вечер с колата до Лондон?

— Дали ще се съгласи? Вече е шофирал достатъчно за днес.

— Най-съкровеното му желание е да шофира още, стига ти да си до него. Ние с Понго ще пристигнем утре с тъй щедро възхвалявания от всички влак в осем и двайсет.

— Ама и вие ли си тръгвате?

— Да. Накарай Хорас да ти разправи всичко. Ако не го намериш, потърси го в гардероба. Аз междувременно ще намеря Понго и ще го осведомя за плановете ни. Новината, че се измъкваме, ще го зарадва. По някаква неведома причина Понго не се чувства уютно в замъка Бландингс. Между другото, да си го виждала?

— Да. Когато се връщах след разговора с Рики.

— Добре. Само се питах дали ти е дал парите.

— Предложи ми някакви пари, но аз не ги приех.

— Не ги прие ли?

— Да. Не ги исках.

— Но, мило дете, това е сумата за лучения бар. Твоята зестра!

— Знам. Той ми каза. — Поли весело се засмя. — Но току-що се бяхме разделили завинаги с Рики и смятах да се удавя, тъй че не ми трябваше зестра. Ще му кажеш ли, че все пак ще ги взема?

Лорд Икнъм тихичко простена.

— Нямаше да говориш така безгрижно, ако знаеше всички обстоятелства. Да информирам Понго, че отново ги искаш, няма да е лесната задачка, каквато ти изглежда. Осмелявам се да твърдя, че с помощта на упойка и форцепс накрая ще успея да измъкна парите от тоя млад нещастник, но изкихването им ще е придружено с гадни, скърцащи звуци. Все пак можеш да разчиташ на мен да защитя интересите ти с цената на всичко. Ще ги донеса в дома на Пот утре следобед. А сега тичай да откриеш Хорас. Знам, че би искал да тръгне час по-скоро.

— Добре. Чичо Фред, ти си ангел.

— Ако не беше заради теб…

За пореден път лорд Икнъм откри, че ръцете му са пълни и се държа с топлота, значително надхвърляща онази, която суровите възгледи на един племенник биха преценили като нужна или подходяща. След това остана сам, а мракът се изпълни от гласа на Поли, която си тръгна с песен на уста.

След около десет минути лорд Икнъм, тръгнал по пътя за Маркет Бландингс, чу друг глас, също пеещ щастливо. Позна го с болка на сърцето. Не бяха чести случаите, когато Понго Туисълтън се разделяше с присъщата си мрачност, за да чурулика като ранопойна чучулига, и мисълта, че се налага завинаги да изтрие непривичната мелодия от устните на младеж, когото много обичаше, не беше никак приятна.

— Понго!

— Здрасти, чичо Фред. Каква прекрасна вечер, а?

— Много.

— Какъв въздух! Уханието на растящата трева!

— Точно така. Ъъъ… Понго, момчето ми, а парите?

— Парите, които ми даде да връча на госпожица Пот ли? О, да… тъкмо се канех да ти разкажа за тях. Предложих й ги, но тя не ги прие.

— Да… Но…

— Каза ми, че поради раздялата си с Рики не се нуждае от тях.

— Точно така. Но оттогава…

— Тъй че ги мушнах в джоба си и се замъкнах в Маркет Бландингс, отбих се в пощата, пъхнах двеста лири в плик, адресирах го до Джордж Бъд, пъхнах петдесет в друг плик, адресирах го до Уфи Просър и ги изпратих с обратна разписка. Тъй че всичко е наред. Облекчението — заяви Понго — е неописуемо.

Лорд Икнъм не успя да проговори веднага. Известно време стоя, опипваше мустаците си и замислено се взираше в племенника си. Чувстваше леко негодувание към Провидението, което безспорно издигаше пречки пред добрия човек.

— Това — рече той — е доста неприятно.

— Неприятно ли?

— Да.

— Как така? Напротив…

Гласът на Понго заглъхна. Връхлетя го ужасна мисъл.

— Не ми казвай, че е променила решението си и все пак си иска парите.

— Опасявам се, че е така.

— Сдобрила се е с Рики?

— Да.

— И парите й трябват, за да се омъжи?

— Да — потвърди лорд Икнъм. — Неприятно положение. Не можем да го отречем. Казах на Рики, че парите са в ръцете й, и той тръгна да гони влака със златни мечти за гълтащи супа тълпи. Обещах на Поли да й отнеса утре следобед сумата и тя си тръгна с песен на уста. Няма да е приятно да разкрием фактите. Разочарованието ще е неминуемо.

— Не може ли да се обадя на Бъд и Уфи и да си ги поискам обратно?