П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Точно така.

— Тя ще бъде отстранена. Вече имам чувството, че никой от нас няма да е тук да приветства милото момиче с добре дошла при пристигането му. Спомням си как наскоро казах на племенника си Понго, че ние, Туисълтънови, никога не бягаме, но всяко правило си има изключенията. Ако Валерия докладва в Генералния щаб, че ме е заварила в замъка Бландингс да се представям за виден психиатър, последствията могат да разтърсят човечеството. Но ако замина преди пристигането й, ще мога да се вместя в рамките на твърдото отрицание. Тъй че бъди спокоен, момчето ми, без да губя време, ще свикам младите си съучастници и ще драснем към Лондон с колата ти. За разлика от арабите, които спират да сгънат шатрите си, преди тихичко да се измъкнат, ние няма дори да си съберем багажа.

— Но как да се добера до колата? Рики я дебне неотлъчно.

— Мисля, че ще успеем задоволително да решим дребните ти затруднения с Рики. Първият ми ход ще е да отида и да му обясня всичко. Предлагам да стоиш тук, докато се върна. Ако предпочиташ да се скриеш в гардероба, в случай че чичо ти реши да надникне, а той не пропуска и най-незначителната възможност да поникне там, където никой не би го посял, нямаш проблеми. Чувствай се като у дома си.

Вечерта беше хладна и ароматна и лек бриз полюшваше клоните на дърветата, докато лорд Икнъм се прокрадваше по алеята. Напук на надвисналата опасност, духът му бе спокоен. Съжаляваше, че се налага да напусне скорострелно замъка Бландингс, който беше обикнал като приятно място, пълно с интересни хора, но разбираше, че часът е ударил. И в края на краищата, разсъждаваше той, работата беше свършена. Поли бе получила парите си, Понго бе получил обещание за своите, а Императрицата бе защитена от попълзновенията на херцога. Усещаше, че наистина няма какво да го задържа. Единствено му оставаше да уталожи избухливия млад поет на Поли и нещата можеха да се смятат за приключени.

Беше преполовил пътя до портите, когато чу стъпки. В здрача се приближаваше дребна фигура.

— Поли?

— Здравей.

На лорд Икнъм му се стори, че долавя сухи нотки в обикновено мелодичния глас на момичето и когато спря до нея, откри, че прелива от безпокойство, което му се стори странно.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Не увъртай, дете. Видимостта може и да не е добра, но все пак се забелязва, че си клюмнала като неполято цвете. Депресията ти е почти Понгонианска. Хайде, кажи какво се е случило.

— О, чичо Фред!

— Здрасти! Тук съм! По дяволите, за какво е всичко това?

След няколко секунди Поли се отдръпна, като попиваше очите си.

— Извинявай. Излагам се като пълна глупачка.

— Нищо подобно. Всички преживяваме времена, когато ни се иска хубавичко да си поревем. Ще го препоръчам и на Понго. Струва ми се, че мога да отгатна какво се е случило. Разговаряла си с твоя младеж. Отишла си на среща с Хорас при портата и си заварила Рики. А от поведението ти подразбирам, че у него пещерният човек е взел връх над поета.

— Беше ужасен. Не че мога да го виня.

— Разбира се, че не, Бог да благослови това агънце-багънце.

— Мисълта ми е, че мога да си представя как се е чувствал. Бях му обещала никога вече да не се виждам с Хорас и ей ме на, промъквам се на среща с него.

— Не бъди толкова дяволски разбираща, дете. Защо да не се виждаш с Хорас, когато си поискаш? Какво право има този сладкодумен павиан да ти нарежда с кого да се виждаш и с кого не? Какво се случи?

— Вика и крещя с пълно гърло. Заяви, че всичко е свършено.

— Същото беше казал и преди два дена след бала. Но ти успя да го укротиш.

— Този път не успях.

— Не се ли опита?

— Не. Изпуснах си нервите и започнах да се държа като него.

— Браво.

— Беше ужасно. Той ме мрази.

— А ти мразиш ли го?

— Разбира се, че не.

— Искаш да кажеш, че въпреки всичко още го обичаш?

— Разбира се.

— Жените са нещо невероятно. Е, аз скоро ще уредя нещата. Отивам да поговоря с него.

— Няма смисъл.

— Същото са казвали и на Колумб. Не се тревожи, мила. Ще се справя. Знам възможностите си и понякога те наистина ме изумяват. Няма ли граници, питам се аз, всемогъществото на този мъж-чудо? Още не мога да проумея защо толкова го искаш тоя, но щом го искаш, ще го имаш.

Отмина и когато се доближи до портите, съзря бинглито насред пътя. Забеляза и мощна фигура, крачеща напред-назад в околностите му като тигър преди вечеря.

— Господин Гилпин, предполагам? 19 19 Когато през 1871 г. големият изследовател на Африка сър Станли е изпратен да открие в дебрите на черния континент изгубилия се друг голям английски изследовател Дейвид Ливингстън, той го намира почти умиращ в гъмжащ от канибали район, където се знае, че не е стъпвал преди това бял човек, и се обръща към него с: „Господин Ливингстън, предполагам.“ Оттогава фразата е станала нарицателна за непоклатимата английска учтивост. — Б.пр. — каза графът.