Рей Бредбъри - Чичо Айнар

— Ще отнеме само минутка — каза сладката жена на чичо Айнар.

— Отказвам — отвърна той. — И за това е нужна само секунда .

— Работих цяла сутрин — каза тя, държеше се за тънкия кръст, — а ти не искаш да ми помогнеш? Всеки момент ще завали.

— Нека си вали! — навъсено викна той. — Няма да позволя да ме тресне гръм само защото съм сушал прането ти.

— Но ти си толкова бърз в това.

— Казах вече, отказвам. — Огромните, сякаш брезентови криле изшумоляха нервно зад изпънатия му от негодувание гръб.

Тя му подаде тънко въже, на което бяха окачени четири дузини прясно изпрани дрехи. Той го завъртя между пръстите си с отвращение.

— Значи се стигна дотук — промърмори горчиво. — Дотук, дотук, дотук.

Едва не започна да рони гневни киселинни сълзи.

— Не плачи, че пак ще ги намокриш — каза тя. — А сега хайде скачай, потичай с тях.

— Потичай с тях. — Гласът му бе глух, дълбок и ужасно наранен. — Казвам — нека трещи, нека се сипят порои!

— Ако беше хубав слънчев ден, нямаше да те моля — разумно рече тя. — Цялото ми пране ще иде на вятъра, ако не го направиш. Ще има да си виси из къщата…

Това подейства . Най-много мразеше развяващи се и проснати парцали, които да го карат да се промушва под тях, за да мине през стаята. Скочи на крака. Огромните му зелени криле се разпериха.

— Но само до оградата на пасището!

Вихрушка — скочи нагоре, крилете му изплющяха и се впиха любовно в прохладния въздух. Преди да успееш да кажеш „Чичо Айнар има зелени криле“, той профуча над фермата, теглеше прането в огромна пърхаща опашка с мощните удари и плясък на крилете си!

— Дръж!

Завършил обиколката си, той спусна сухото като пуканки пране върху специално разгънатите за целта чисти одеяла.

— Благодаря! — извика тя.

— Ба! — изсумтя той и отлетя под ябълката, за да се отдаде на мрачни размисли.

Прекрасните, подобни на коприна криле на чичо Айнар висяха като морскозелени платна зад него и тихо шумоляха на раменете му, когато кихаше или се обръщаше рязко. Той бе един от малцината във Фамилията, чийто талант се виждаше явно. Всичките му мрачни братовчеди, племенници и братя в градчетата по света вършеха невидими неща с ум, вещерски пръсти и бели зъби, рееха се из небето като огнени листа или се носеха из горите като посребрени от лунната светлина вълци. Живееха в сравнителна безопасност от обикновените хора. Това обаче не можеше да се каже за човек с огромни зелени криле.

Не че ги мразеше. В никакъв случай! На младини винаги летеше нощем, защото именно нощите бяха рядкото време за крилати мъже! Дневната светлина криеше опасности — винаги го бе правила и винаги щеше да го прави; но нощите, о, нощите! Беше се носил над острови от облаци и морета от лятно небе. Без никаква опасност за самия него. Бяха наситени времена, изпълнени с полет и веселие.

Но вече не можеше да лети нощем.

Летеше към един висок планински проход в Европа на връщане от Сбирката на Фамилията в Мелин Таун, Илинойс, преди няколко години. Бе прекалил с гъстото алено вино. „Ще се оправя“, смътно си бе обещал, докато прелиташе дългия път под утринните звезди, над спящите под луната хълмове след Мелин Тайн. И тогава… като гръм от ясно небе…

Далекопровод.

Беше като уловена патка! Страхотно цвъртене! С почерняло от сините фойерверки лице, той се оттласна със страхотен удар на крилете и падна.

При рухването му на осветената от луната поляна под кулата на далекопровода се разнесе звук като от огромен телефонен указател, хвърлен от небето.

Стана рано сутринта, с бясно треперещи и мокри от росата криле. Бе все още тъмно. На изток започваше да се оформя тънката светла ивица на зората. Скоро тя щеше да стане по-широка и за полети и дума не можеше да става. Не му оставаше нищо друго освен да потърси убежище в гората и да прекара деня в най-гъстите шубраци, докато следващата нощ не позволи на крилете му да го понесат в небето.

Така срещна жена си.

През същия ден, който се оказа доста топъл за първи ноември в Илинойс, хубавата млада Брънила Уексли бе излязла да издои една изгубила се крава. Провираше се със сребриста кофа в ръка из шубраците и умоляваше невидимата крава да бъде така добра да се прибере, че ще се пръсне от неиздоеното мляко. Фактът, че кравата почти със сигурност щеше да се прибере, когато вимето й се нуждаеше от грижа, не я засягаше особено. Това бе просто благовиден предлог да се разходи из гората, да духа глухарчета и да дъвче треви — и правеше именно това, когато се натъкна на чичо Айнар.