П. Удхаус: Чичо Фред през пролетта

Вратата на клуб „Търтеите“ се отвори със замах и младеж в добре ушит костюм от туид слезе по стъпалата и се запъти на запад. Някой по-наблюдателен минувач, хвърлил поглед върху лицето му, би го оприличил с нетърпеливия, напрегнат израз на африкански ловец, преследващ хипопотам. И щеше да е прав. Понго Туисълтън, защото това беше той, отиваше при Хорас Пендълбъри-Дейвънпорт да го крънка за двеста лири.

За да крънкаш от Хорас Пендълбъри-Дейвънпорт, ако идваш от „Търтеите“, трябва да тръгнеш надолу по Хей Хил, да минеш през площад Бъркли, по улица Маунт и после нагоре по Парк Лейн към новия блок с луксозни апартаменти, построен на мястото на Блоксъм Хаус, така че Понго бързо стигна до местоназначението си. Бяха изминали десетина минути, когато Уебстър — прислужникът на Хорас, отвори вратата в отговор на позвъняването му.

— Здрасти, Уебстър. Тук ли е господин Дейвънпорт?

— Не, сър. Отиде на урок по танци.

— Е, значи няма да се забави. Нали мога да вляза?

— Много добре, сър. Надявам се, че нямате нищо против да го изчакате в библиотеката. В момента дневната е разхвърляна.

— Пролетно чистене?

— Не, сър. Господин Дейвънпорт покани чичо си — херцог Дънстабъл, на обяд и негова светлост изпотроши с ръжена голяма част от мебелите.

Ще бъдем прави в твърдението си, че тази информация изненада Понго. Но би било преувеличено дори да кажем, че беше смаян. Ексцентричностите на чичо му Аларик бяха любима тема за разговор на Хорас Дейвънпорт, а в лицето на Понго винаги беше намирал съчувствено ухо, защото самият Понго имаше ексцентричен чичо. Като слушаше Хорас да говори за чичо си Аларик, той все си мислеше за собствения си чичо Фред и се чувстваше като Ной, пред когото някой се жалва от пролетен дъждец.

— Но защо?

— Струва ми се, сър, че нещо ядоса негова светлост.

Това прозвуча логично и в отсъствието на повече информация Понго изостави темата. Отиде в малкото помещение, възвеличавано като библиотека, и застана до прозореца, гледащ към Парк Лейн.

Очите му срещнаха безрадостна гледка. Подобно на всяка английска пролет и току-що настъпилата сякаш не можеше да убеди дебелата си глава дали трябва да донесе ефирната благост, възпята от поета, или да облагодетелства проспалите зимата скиори. Преди няколко минути слънцето грееше с необичайна яркост, а сега навън се вихреше новородена виелица и гледката хвърли Понго в отчаяние.

Хорас беше сгоден за сестра му Валерия, но беше ли възможно, запита се той, някой мъж да изкиха колосалната сума от двеста лири дори за да услужи на бъдещия си шурей? Реши, че отговорът е отрицателен и с трагична въздишка се извърна от прозореца и закрачи нервно из стаята.

Крачейки из библиотеката на Блоксъм Маншънс 15, като запрекосявате необятните пространства откъм прозореца, пътешествието неминуемо ще ви отведе до писалището. Така че когато Понго стигна до него, нещо взе, че привлече вниманието му. Изпод попивателната се подаваше краят на някакъв лист, а на него бяха написани следните интригуващи думи:

Подпис:

Това му подейства като вида на баронет, проснат на пода със забита в гърба старинна арабска кама. Налегна го непреодолимото желание да разбере за какво става въпрос. Нямаше навика да чете хорските писма, но тук се натъкна на нещо, което и човек с най-възвишени задръжки не би могъл да подмине.

При по-близко проучване откри, че писмото е написано в разказвателна форма — представляваше истинска сага, в която главната роля, да не кажем ролята на звездата, бе отделена за лице, наречено Обекта. Клод Пот очевидно не можеше да се откъсне от действията на този тип.

Обектът, който, изглежда, се подвизаваше в чужбина, защото често се споменаваше терминът „казино“, очевидно беше от ония хора, които живеят за едното удоволствие. Нямаше опасност да спипате Обекта как върши добрини за бедните или се отдава на задълбочен политически анализ. Когато той (или тя) не влизаше в казиното в комп. на приятели (двама мъже, една жена) в единайсет часа и седемнайсет минути вечерта, той или тя, защото липсваха данни, указващи дали сюжетът има герой или героиня, играеше тен., яздеше к., пребиваваше на игрището за голф, обядваше с трима пр., отскачаше с кола до Монтрьо с един м., танцуваше с компания, състояща се от четирима м. и още толкова ж., до малките часове на нощта. Понго знаеше израза „да си отживея“ и точно това правеше Обектът, както прозираше от всеки ред на документа.