П. Удхаус: Чичо Фред през пролетта

— Но се обзалагам, че не правят и наполовина толкова озадачаващи постъпки, колкото моите.

— Племенникът ми Роналд се ожени за балеринка.

— Племенникът ми Рики пише поезия.

— Племенникът ми Бошъм веднъж купи кюлче злато от скитник.

— А сега иска да продава супа.

— Бошъм?

— Рики. Иска да продава супа.

— Да продава супа?

— За Бога, Кони, не повтаряй всяка моя дума като ехо в Швейцарските Алпи. Казвам ти, че иска да продава супа. Вчера отидох да го посетя и той, моля ти се, има нахалството да ми поиска петстотин лири, за да купи бар за лучена супа. Естествено, отказах да му дам дори пени. Страшно се вкисна. Но това вкисване е нищо в сравнение с вкисването на Хорас, след като приключа с него. Като начало ще го изкормя. Върви да поръчаш колата.

— Направо е срамота да ходиш в Лондон в такъв прекрасен ден.

— Да не смяташ, че много ми се ходи? Но се налага.

— Не можеш ли да кажеш на господин Бакстър да отиде при Хорас? Той нали още е в Лондон?

— Да, там е, проклетият му, грозен, очилат еди-чий-си син, и съм напълно убеден, че остана само защото планира някакво безобразие в момента, когато види гърба ми. Заклевам се, че само да ми се мерне пред очите, и ще го уволня. Не, не мога да накарам Бакстър да отиде при Хорас. Няма да допусна племенникът ми, колкото и да е смахнат, да бъде подложен на инквизиция от страна на някакъв си скапан подчинен.

В настоящата реч имаше няколко пункта, които лейди Констанс би подложила на критика, стига мисълта за ръжена, надвиснал над замъка Бландингс като Дамоклев меч, да не я възпираше. Не й допадна предположението, че Рупърт Бакстър е способен на безобразия. Не го смяташе за грозен. А описанието му като скапан подчинен й причини болка. Но има времена, когато езикът трябва да се обуздава. Запази дискретно мълчание, от което изплува след няколко секунди с предложение.

— Сетих се! Тази сутрин Бошъм заминава за Лондон. Защо Хорас да не го докара после тук с колата си? Тогава ще можеш да поговориш с него на спокойствие.

— Това са първите разумни слова, които изрече, откак си влязла в тази стая — одобрително откликна херцогът. — Да, кажи на Бошъм да се отбие при него и да го доведе тук жив или мъртъв. Е, Кони, не мога цял ден да стоя тук и да си чеша езика с теб. Трябва да ставам, трябва да ставам. Къде е Кларънс?

— Предполагам, в кочината.

— Не ми казвай, че още чезне по оная свиня.

— Отношението му към нея граничи с абсурда.

— Искаш да кажеш, че е луд. Кони, ако държиш на мнението ми, тая свиня е коренът на злото. Оказва твърде пагубно влияние върху живота му и ако в най-скоро време нещо не се направи за премахването й, един ден ще го видиш да пъха сламки в косата си и да твърди, че е пържено яйце. Като стана дума за яйца, изпрати ми една дузина.

— Не си ли закусил?

— Разбира се, че закусих.

— Ясно. Значи искаш допълнително — миролюбиво рече лейди Констанс. — Как искаш да ти ги приготвят?

— Изобщо не ги искам приготвени. Не искам да ям яйца. Искам да хвърлям яйца. Ще дам добър урок на оня свирач. Стой! Ето пак. Сега пък пее.

— Аларик — умолително се обърна към него лейди Констанс, — наложително ли е да замеряш градинарите с яйца?

— Да.

— Много добре — примири се лейди Констанс и се запъти да предотврати надвисналата заплаха, като изведе певеца от опасната зона.

Докато вървеше, мислите й бяха дълбоки, много дълбоки.

Междувременно лорд Емсуърт, без да подозира какви тревоги причинява, беше на моравата зад зеленчуковата градина, надвесен над уютната кочина, подслоняваща изтъкнатата му свиня Императрицата на Бландингс, две поредни години носителка на сребърен медал в клас „Угоени свине“ на Шропширското селскостопанско изложение. Благородното животно поглъщаше втората си закуска под изпълнения му с обожание поглед.

Деветият граф Емсуърт беше жилав човек. Не му трябваше много време да преодолее първата остра болка от откритието, че Рупърт Бакстър отново ще нахлуе в живота му. Тази сутрин Бакстър беше забравен и той изпитваше онова съвършено щастие, което се поражда от чистата съвест, отсъствието на любимите същества, приятната компания и хубавото време. Защото като никога нямаше какво да крие от сестра си Констанс, никой не смущаваше общението му с Императрицата, а времето, както почти винаги в това райско кътче, беше прекрасно. В Лондон, както видяхме, пролетта бе капризна и непостоянна, но тя беше достатъчно благоразумна да не опитва подобно поведение в замъка Бландингс.