П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Очите зад пенснето засвяткаха с нов блясък. Графът кроеше, планираше и програмираше. Справочникът на Дебрет за аристокрацията, поставен зад гърба му на лавицата, щеше да му снесе адреса на този прекрасен човек и какво по-просто от това да му телефонира, да си уреди среща с него и да отскочи до Лондон, за да му представи всички факти и да потърси ценния му съвет. Подобен човек би измислил хиляда начина да спаси Императрицата…

Блясъкът угасна. Отскачането до Лондон нямаше да е проста работа. Докато оня проклет херцог се мотаеше из замъка, нямаше и искрица надежда Кони да му разреши да отсъства дори за една нощ.

Тъкмо посягаше обезсилен към Уифъл, когото беше изпуснал в страданията си, с надеждата, че вълшебните му страници ще му подействат обезболяващо, и лейди Констанс нахлу в стаята.

— Кларънс!

— Ъ?

— Кларънс, казвал ли си на Аларик, че искаш да запишеш Императрицата за участие в надбягванията в Дерби?

— Не, казах му, че не смятам.

— Тогава не те е разбрал. Заяви, че си му казал. И настоява да намеря психиатър, който да те прегледа най-обстойно.

— Ама че наглост!

— Тъй че веднага трябва да заминеш за Лондон.

За пореден път Уифъл се изплъзна от безжизнените пръсти на лорд Емсуърт.

— Да отида в Лондон?

— Хайде, Кларънс, моля те, не ми създавай проблеми. Няма защо да ми казваш, че мразиш Лондон. Въпросът е от жизнена важност. От момента, когато пристигна Аларик, имам чувството, че той трябва да е под наблюдението на добър психиатър, но не можех да измисля как да го направим, без да го обидим. Това решава проблема. Познаваш ли сър Родерик Глосъп?

— Никога не съм го чувал.

— Говори се, че е най-добрият в тази област. Лейди Гимлет ми довери, че е направил чудеса с проблемното дете на сестра й. Искам още днес следобед да отидеш в Лондон и да го доведеш със себе си. Покани го утре на обяд в клуба си и му обясни положението. Увери го, че разходите не са пречка и че трябва да дойде с теб. Той ще ни каже какво е най-доброто за клетия Аларик. Надявам се да се справим с някоя простичка форма на лечение. Трябва да хванеш влака в два часа.

— Много добре, Кони. Щом казваш.

Когато вратата се затвори, на лицето на лорд Емсуърт се появи странно изражение. Беше изражението на човек, който току-що е преживял чудо. Коленете му леко трепереха, когато стана и отиде до лавицата, където червено-златната подвързия на справочника на Дебрет блестеше като лъч светлина, пътеводещ захвърлен от бурята мореплавател.

Икономът Бийч чу звънеца и се представи в библиотеката.

— Да, милорд?

— О, Бийч, искам да ми поръчаш междуградски разговор. Не знам номера, но адресът е Икнъм Хол, Икнъм, Хампшир. Ще говоря лично с лорд Икнъм.

— Много добре, милорд.

— А когато се свържеш — рече лорд Емсуърт и хвърли нервен поглед през рамо, — прехвърли разговора в спалнята ми.

Ако бъфи-порсънът ви е в ред, пътешествието от Лондон до Хампшир не отнема много време. Понго Туисълтън се справи добре и пристигна в Икнъм Хол малко преди обяд, всъщност точно в момента, когато лорд Емсуърт в далечния Шропшир седеше в библиотеката на замъка Бландингс над своите „Грижи за прасето“ от Уифъл.

Насред алеята за коли, където рододендроните прикриваха остър завой, Понго за една бройка да направи близък контакт с ролса на Икнъм Хол, който се движеше срещу него, а камарата багаж на покрива му го накара да се уплаши, че се е разминал на косъм с чичо си. Но всичко се оказа наред. Когато пристигна в къщата, го откри, застанал на стъпалата.

Фредерик Олтамонт Корнуолис Туисълтън, пети граф Икнъм, беше висок, тънък, изискан на вид мъж със засукани мустаци и бдителни, проницателни очи. Педантичното отчитане на календарното време го поставяше извън първата младост. Пролетта, съживяваща в момента Англия с редуващите се виелици и слънце, беше една от многото, минали през главата му, оставяйки я посребрена. Но точно както годините не бяха успели да го лишат от стройната фигура, така бяха безсилни и пред непокорния му дух. Заедно с младежката талия бе съхранил и бодрия си ентусиазъм, и свежите, непокътнати виждания на леко недоразвит гимназист, макар че както сам признаваше, върховите му изяви бяха в Лондон.

Точно поради тази причина Джейн, графиня Икнъм, беше преценила благоразумно, че съпругът й трябва да прекара залеза на живота си неотлъчно в провинциалното си имение и стигна дори дотам, че го заплаши, ако някога се опита да се промъкне скришом в Лондон, да го одере с тъп нож. А приветливото му лице в момента се оживяваше от някакъв вътрешен блясък поради мисълта, че тя току-що бе заминала на дълго гостуване в далечни земи. Беше предан на другарката си в живота и никога не бе спрял да смята, че е най-милото създание, отговорило с „да“ на свещеническия въпрос: „Съгласна ли си?“, но не можеше да отрече факта, че отсъствието й щеше да го улесни в поемането на няколко глътки лондонски въздух, който предпазва мъжа от ръждясване и го сближава с най-новите достижения на напредничавата мисъл.