П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Няколко секунди след като събеседникът му го напусна, лорд Емсуърт остана да стои отпуснат като мокър чорап на парапета. Слънцето блестеше. Небето синееше. Нежен бриз галеше опашчицата на Императрицата, която трепкаше над копанята. Но за него небесата бяха забулени от непрогледна мъгла и над света брулеше източен вятър. Мина доста време, преди да осъзнае, че някакъв глас повтаря името му, но най-сетне го чу и като се взе в ръце с могъщо усилие, видя сестра си Констанс.

Питаше го дали не е оглушал. Не, каза той, не, не е оглушал.

— Прегракнах да ти викам. Бих искала понякога да ме слушаш. Кларънс, дошла съм да поговорим за Аларик. Много се тревожа за него. Станал е някак особен.

— Особен? Че той винаги си е бил особен. Знаеш ли какво, Кони? Току-що дойде при мен…

— Поиска да му дам яйца, за да замеря градинарите.

В по-ненапрегнат момент думите й биха шокирали лорд Емсуърт. Всеки качествен английски земевладелец е нещо като настойник за своите служители и ако гостите му започнат да ги замерят с яйца, справедливо би възнегодувал. Но сега дори пенснето му не трепна.

— И знаеш ли какво ми каза?

— Не може да е с всичкия си, щом възнамерява да мята яйца по градинарите.

— Не може да е с всичкия си, щом иска да му дам Императрицата.

— Нима я поиска?

— Да.

— Тогава — заяви лейди Констанс — ще трябва да му я дадеш.

Този път пенснето на лорд Емсуърт излетя. Замандахерца се на края на верижката като есенно листо при буря.

— Какво!

— Ти май наистина оглушаваш.

— Нищо подобно. Когато казах: „Какво!“, нямах предвид „Какво?“, а „Какво!“

— Какви, за Бога, ги плещиш?

— Говоря за крайно необичайната ти забележка. Казвам ти, че тоя отвратителен херцог иска да му дам Императрицата, а вместо да се съкрушиш, покрусиш и… ъъъ… съкрушиш, ти ми казваш: „Тогава трябва да му я дадеш!“ Без да ти мигне окото. Опазил ме Господ, да не би дори за секунда да ти е минало през ума…

— А ти да не си си въобразил дори за секунда, че ще оставя Аларик да вилнее из замъка с ръжен в ръка? Щом е разпердушинил цялата мебелировка в гостната на племенника си Хорас само защото момчето отказало да го изпрати на гарата, как смяташ, че ще постъпи в сегашния случай? Не възнамерявам да оставя домът ми да бъде разрушен заради някаква си свиня. Ако питаш мен, ще е истинска Божа благодат да се отървем от това гадно животно.

— „Гадно животно“ ли каза?

— Да, казах „гадно животно“. Аларик сподели, че според него то влияе зле на живота ти.

— Проклето да е нахалството му!

— И аз се съгласих с него. Във всеки случай няма смисъл да спорим. Щом иска свинята, ще я получи.

— О, много добре, много добре, много добре, много добре — реагира лорд Емсуърт. — Предполагам, че следващото, което ще поиска, ще е самият замък и ти ще му го дадеш. Не забравяй да му кажеш да не се стеснява и да си го поиска, ако му харесва. Ще отида да почета в библиотеката, преди Аларик да реши да опакова и изнесе книгите ми.

Беше добра реплика за напускане на сцената — хаплива и саркастична, но не породи блясък на доволство в очите на лорд Емсуърт, когато я произнесе. Сърцето му бе натежало от скръб. Опитът, натрупан от стотиците битки, го бе научил, че сестра му Констанс винаги постига своето. Човек може да рита, човек може да се бори, човек може да вдига ръце към небесата, да свива юмруци и да ги размахва, но накрая резултатът неизменно биваше един и същ — Кони се налагаше.

Когато десет минути по-късно седеше в уединената прохлада на библиотеката и напразно се мъчеше да насочи вниманието си към „Грижи за прасето“ от Уифъл, лорд Емсуърт бе налегнат от усещането за самота и безпомощност в един враждебен свят. В кризата, връхлетяла го да разбие живота му, имаше нужда най-вече от приятел… съюзник… съчувстващ на каузата му съветник. Но към кого би могъл да се обърне? Бошъм беше неизползваем. Икономът Бийч му съчувстваше, но не беше конструктивен мислител. А брат му Галахад, единственият мъжки член на семейството, способен да се справи с жените във въпросното семейство, беше далеч…

Лорд Емсуърт трепна. Хрумна му внезапна идея. Докато мислеше за Галахад, изведнъж се сети за онзи негов приятел, онзи съмнителен лорд Икнъм, за когото преди малко бе споменал херцогът.

Достопочтеният Галахад Трипуд беше мъж с високи стандарти. Внимателно преценяваше хората, преди да им положи печата на одобрението си, и подбираше думите си, преди да заговори. Щом Галахад твърдеше, че някой е голяма работа, той не използваше фразата безотговорно, а в най-дълбокия й смисъл. А лорд Емсуърт не веднъж и дваж го бе чувал да възнаграждава с тази възхвала Фредерик, граф Икнъм.