П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Влезе в къщата, а Понго запали почтителна цигара. Не одобряваше чичо си Фред, но не можеше да не се възхити от работата му.

Лорд Икнъм се върна и се огледа.

— Къде е Валерия?

— Горе, опакова си багажа.

— А, значи е решила все пак да тръгне? Умно. На телефона беше старият Емсуърт. Ти май не го познаваш? Живее в замъка Бландингс в Шропшир. Аз самият слабо го познавам, но е брат на мое старо другарче. Иска утре да обядвам с него в клуба му. Нещата се подреждат прекрасно. Ще оправим сутринта работата с Хорас. Ще се срещнем в дванайсет в „Търтеите“. А сега ела да обърнеш едно на крак. Бог да ми е на помощ, но мисълта, че утре ще съм отново в Лондон, ме окриля. Чувствам се като дете, което ще водят на цирк.

Понговите чувства, когато последва чичо си в пушалнята, бяха по-смесени. Разбира се, ободряващо бе да мисли, че уменията му ще накарат Хорас Дейвънпорт да се присъедини към движението „Сподели богатството си“, но мисълта, че чичо му ще се развилнее необуздано из Лондон, определено помрачаваше челото му. Както винаги, когато лорд Икнъм му предлагаше да сподели с него освежаващата атмосфера на столицата, той започваше да се пита откъде ще му дойде.

Умен член на „Търтеите“ веднъж сбито бе формулирал нещата.

— Лошото при Понговия чичо Фред е — беше заявил той, а „Търтеите“ е почти единственото място в наши дни, където можеш да чуеш подобна завладяваща мъдрост, — че макар да е ударил шейсетака, като дойде в Лондон става на годините на които се чувства — на около двайсет и две. И има отвратителния навик да мъкне Понго със себе си на открито и там, пред очите на обществеността, започва да си разиграва коня. Не знам дали сте чували думата „ексцесии“, но точно това неизменно върши Понговият чичо Фред винаги щом се озове в Лондон.

Лицето на младежа, докато отпиваше коктейла, беше напрегнато и измъчено.

Понго беше силно впечатлен от теорията на чичо си Фред, че Хорас Дейвънпорт след научна обработка ще започне да ръси злато. Тази теория остави силен отпечатък в съзнанието му както когато я чу, така и през остатъка от деня. По време на шофирането обратно към Лондон тя го поддържаше в оптимистично настроение. Но когато се събуди на следващата сутрин, идеята му се стори твърде теоретична и неприложима.

Безнадеждно е, мислеше унило той, нормален човек да бъде убеден да изкиха сума от порядъка на двеста лири. Единственото възможно решение на финансовите му затруднения беше да открие подписка и да въвлече широката общественост. Реши веднага да надникне в „Търтеите“ и да проучи настроенията на инвеститорите. Като пристигна там, с удовлетворение отбеляза, че симптомите за успешно издояване са налице.

Атмосферата в пушалнята на „Търтеите“ след завръщането на членовете му от ежегодното посещение в Льо Туке невинаги беше лъчезарна — имаше години, когато поразително наподобяваше на Стената на плача в Йерусалим, ала днес цареше възхитителен дух на доволство. Съмнителните божества, които управляват игралните маси във френските казина, очевидно бяха проявили рядка благосклонност към много от Симпатягите, Образите и Скиците, които се кефеха на бара. И Понго, попиващ разказите за похожденията им, тъкмо реши да изкрънка от няколко присъстващи още десет лири, когато през мъглата на цигарения дим съзря познато лице. На един стол в далечния край на бара седеше Клод Пот.

Не само простото любопитство какво прави господин Пот там, нито пък страхът, че човекът може да се чувства самотен в тази непривична обстановка, накараха Понго да отиде при него и да го заговори. При вида на частния детектив в ума му като семенца на магарешки бодил се понесе мисълта, че може би е възможно да даде начален тласък на снежната топка чрез изкрънкване на дребно дарение от него. Прекоси стаята с протегната ръка.

— Виж ти, здравейте, господин Пот. Какво ви води насам?

— Добро утро, сър. Дойдох с господин Дейвънпорт. Той в момента се обажда от телефонната кабина.

— Не знаех, че старият Хорас става толкова рано.

— Още не е лягал. Снощи беше на танци.

— Да, разбира се. Бохемският бал в Албърт Хол. Спомням си. Е, господин Пот, радвам се да ви видя отново. При последната ни среща си тръгнахте малко прибързано.

— Да — потвърди замислено Клод Пот. — Как се справихте с Обекта?

— Не твърде добре. Големи къчове бяха.

— И аз останах с такова впечатление.

— По-добре, че ви нямаше.

— И аз така прецених.

— Все пак — сърдечно продължи Понго — съжалих, че се наложи да си тръгнете, много съжалих. Още тогава разбрах, че ние с вас ще се разбираме прекрасно. Ще пийнете ли нещо?