П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Разбира се, че не — с негодувание откликнаха слушателите му. Мисълта някой доброволно да освободи член на клуба, залостен в телефонната кабина, нещо което се случва веднъж в годината, ако не и по-рядко, им се стори крайно отблъскваща.

— Значи всичко е наред. Тогава, господа, простичкият въпрос, който трябва да си зададете, е: с какво е облечен господинът в телефонната кабина? Или иначе казано: какво носи на гърба си? Оттук идва и названието Залагане на дрехи. Може да е едно нещо, а може и да е друго. Може да е с неделния си костюм за църква, а може и да е ходил да се топне в Серпентината 1 1 Езеро в Хайд Парк. — Б.пр. и да е по бански костюм. Може пък да е постъпил в Армията на спасението и да носи униформата й. За да ви насоча, обявявам, че давам девет към четири срещу син шевиот, четири към едно срещу сив раиран туид, десет към едно срещу сако и панталони за голф, сто към шест срещу тениска и гуменки, двайсет към едно срещу официално облекло за посещение в Бъкингамския дворец, девет към четири срещу костюм за конни надбягвания. И може би вие, сър — обърна се господин Пот към близкостоящ Симпатяга, — ще бъдете така добър да ми помогнете като писар?

— Това не значи, че не мога да залагам, нали?

— В никакъв случай, сър. Следвайте съвета на сърцето си и не се бойте от нищо.

— Колко давате за шевиот рибена кост?

— Шест към едно, сър.

— Залагам десет лири.

— Чудесно, сър. Шест половинки за шевиот рибена кост. Парите в брой, ако обичате, сър. Не че не ви вярвам, но законът не ми разрешава. Благодаря ви, сър. Насам, насам, благородни мои любители на спорта. Девет към четири за костюм за надбягвания.

Така дадените указания пометоха и последните задръжки на компанията. Бизнесът закипя и не след дълго господин Пот напълно се скри зад тълпата нетърпеливи залагащи.

Между първите, които заложиха, беше Понго Туисълтън. Като забърза към гишето на портиера, той написа чек за последните си десет лири на света и сега се облягаше на бара, изпълнен с тихото задоволство на човек, открил победителя и своевременно получил парите си.

Защото от самото начало на процедурата на Понго му стана ясно, че Съдбата, толкова капризна досега, най-сетне бе решила, че няма смисъл да тъпче добрия човек и му беше поднесла нещо на тепсийка. За да залагаш успешно, ти трябва единствено информация, а той я притежаваше в излишък. Единствен той сред присъстващите знаеше самоличността на господина в телефонната кабина и имаше допълнителното предимство да разполага с вътрешна информация за гардероба му.

Ако насреща му беше примерно Коко Потър-Пърбрайт, този съвременен Бръмел 2 2 Бо Бръмел (1778–1840) — известен британски денди, дълго време диктувал модата във висшето лондонско общество. — Б.пр. , би могъл да гадае с часове, без да налучка точния костюм, който носеше дадена сутрин. Но с Хорас Пендълбъри-Дейвънпорт положението беше различно. Хорас не се славеше като конте. Обичаше да се придържа към вехтите си изпитани дрешки и ги носеше, докато не се разпаднеха на гърба му, и точно тази негова идиосинкразия беше накарала доскорошната му годеница точно преди заминаването си за Льо Туке да вземе драстични мерки.

Тя направи набег в апартамента на Хорас точно когато Понго беше там да си побъбри със собственика му, и без да обръща внимание на протестните крясъци на любимия си, изнесе буквално всичките му дрехи, натовари ги на такси и ги раздаде на заслужили бедни. Тъй като не можеше да остави клетника чисто гол, му разреши да задържи изтъркания сив костюм, който носеше, а също и официалния костюм, предназначен за сватбения ден. Но отмъкна всичко останало и тъй като никой шивач не би могъл да приготви нови попълнения в такъв кратък срок, Понго се почувства оправдан да заложи на сив вълнен костюм при десет към едно с малък резервен залог на официален костюм и доволен зачака.

Тъкмо пийваше от коктейла и си мислеше, че макар цялата му печалба далеч не бе достатъчна да покрие умопомрачаващата сума, която дължеше на Джордж Бъд, щяха все пак да му приспаднат от сметката и да премахнат поне временно тъмната сянка на Ърб от живота му, когато осъзнаването на факта, че е пропуснал жизненоважен момент, го халоса като тухла по главата.

Сети се за встъпителните думи на разговора си с Клод Пот, когато същият в допълнение към информацията, че Хорас е в телефонната кабина, беше споменал, че последният е ходил на Бохемския бал в Албърт Хол и още не си е лягал. А в ушите му като камбанен звън екнаха думите на Хорас: „Ще отида като бой скаут.“