П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Хорас Дейвънпорт е ходил на бал, маскиран като бой скаут? Каква ли отблъскваща гледка е представлявал. Не мога да повярвам. Трябва сам да се убедя. Бейтс — обърна се лорд Икнъм към портиера, — беше ли тук, когато се появи господин Дейвънпорт?

— Да, милорд.

— И как изглеждаше?

— Ужасно, милорд.

На Понго му се стори, че чичо му се отдалечава от темата.

— Предполагам — рече той, — че човек с ръста и кльощавината на Хорас би трябвало да е по-интелигентен и да не се явява на обществен бал като бой скаут, което означава къси панталонки и голи колене…

— Но костюмът му не беше такъв, сър.

— Какво!

Портиерът остана вежлив, но твърд.

— Господин Дейвънпорт не е ходил на бала нито като бой, нито като скаут, ако ми разрешите да възразя, сър. Костюмът му ми се стори повече като на представител на негроидната раса. Лицето му беше начернено и носеше дълго копие. Много се стреснах, като го видях.

Понго се вкопчи в гишето на портиера. Стоте килограма на същия затанцуваха пред очите му.

— Начернен?

Някакво движение в коридора привлече вниманието им. Клод Пот, придружен от комисия, се бе запътил към телефонната будка. Измъкна дръвчето изпод вратата и като я отвори, от нея изникна възмутена до дън душа фигура.

Природата е създавала не един урод, но малко бяха по-уродливи от изхвръкналия от телефонната кабина и понесъл се по коридора край малката групичка до гишето на портиера, през вратата на клуба, навън по стъпалата и метнал се в първото спряло такси.

Лицето на този индивид, както беше подчертал и портиерът, имаше непрогледно черен цвят. Върлинестото му тяло беше обвито в трико със същия траурен оттенък плюс наметало от леопардова кожа. На главата му се кипреше внушителна корона от щраусови пера, а в лявата ръка стискаше дървено копие. Носеше очила с рамки от костенуркова коруба.

Понго се олюля и се облегна на гишето, а лакътят му бе подкрепен от дружеска ръка.

— Да се измъкваме, а, момчето ми? — прошепна лорд Икнъм. — Тук няма какво повече да те задържа, а една среща с Уфи Просър в този момент би била прекалено болезнена. Да последваме примера на Хорас, той май тръгна за вкъщи, и да го поразпитаме за това негово идване и бягство. Кажи ми, колко заложи Уфи Просър от твое име? Петдесет лири?

Понго кимна отчаяно.

— Тогава да обобщим фактите. Авоарите ти са на нулата. Дължиш двеста на Джордж Бъд и петдесет на Уфи Просър. Ако не платиш на Уфи, той вероятно ще докладва за теб пред клубния комитет и ще те изхвърлят на улицата, където несъмнено Ърб ще те чака с разтворени обятия. Да — впечатли се лорд Икнъм, — никой не може да твърди, че не водиш пълноценен живот. За провинциалист като мен това е твърде стимулиращо. Човек се чувства в центъра на събитията.

Двамата отидоха в Блоксъм Маншънс и бяха информирани от Уебстър, че господин Дейвънпорт е в банята.

Този Хорас, който след около десет минути влезе в библиотеката, облечен с пижама и халат, беше къде-къде по-приемлива гледка от вдъхващата погнуса фигура, изхвръкнала неотдавна от телефонната кабина на „Търтеите“, но все още очевидно страдаше. Лицето му, натрито с масло и изстъргано до основи със сапун и вода, блестеше в нежно розово, но иначе бе изтерзано, с потъмнели от мъка очи.

В тези очи, когато се спряха на по-възрастния гост, се появи и израз на тревога. Хорас Дейвънпорт познаваше случаите, когато родственици на изоставени девойки се явяваха в дома на негодника с камшик в ръка.

Но държането на лорд Икнъм го успокои. Макар да смяташе Хорас за умствено недостатъчен, графът иначе го харесваше и сега се трогна от несретността, която излъчваше.

— Как си, драги ми приятелю? Наминах по-рано сутринта, но не си беше вкъщи.

— Да, Уебстър ми каза.

— А когато преди малко те зърнах в „Търтеите“, май бързаше и не беше в настроение за разговори. Исках да си поговорим за злощастния разрив между теб и Валерия. Тя накратко ми снесе фактите в качеството си на очевидец.

Хорас преглътна някаква буца.

— Нима?

— Да. Снощи си бъбрих с нея и името ти беше споменато между другото.

— Нима?

— Да. Всъщност бих казал, че тя доста се разпростря върху теб. Трябва да признаем, че Валерия е много гневна.

— Да.

— Но това не бива да те тревожи — весело заяви лорд Икнъм. — Ще й мине. Убеден съм. Когато достигнеш моята зряла възраст, ще знаеш, че е отличен признак едно момиче да говори за мъж като за оцъклен недодяланик и да твърди, че най-горещото й желание е да го вари бавно във вряло олио и да гледа как се гърчи.