П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Да, разбира се.

— Тогава ще знаете, че когато тръгнете от четиринайсетото флагче по алеята, ще излезете срещу къща, оградена от жив плет. И тъкмо Обектът застана срещу къщата, когато иззад живия плет се появиха двама мъже, единият с шейкър за коктейли в ръка. Започнаха да подвикват на Обекта, като очевидно я канеха да пийне по едно с тях, а Обектът заряза познатия си, мина през вратичката в живия плет и до времето, когато пристигнах, беше изчезнала в къщата.

Тих стон се изтръгна от Хорас Дейвънпорт. Имаше вид на човек, комуто се ще да зарови лице в ръце.

— И аз, действайки във ваш интерес, минах през вратата и се промъкнах до прозорците, през които дочух весело бъбрене. Тъкмо приклекнах, за да проуча нещата в дълбочина, когато на рамото ми се стовари ръка и като се обърнах, видях един мъж. В същия момент Обектът подаде глава от прозореца и извика: „Браво, Барми. Това е негодникът, който ме следи през цялата седмица. Откъсни му главата, докато Коко извика полицията. Ще го пратим на гилотината за оскверняване на подрастващи.“ Тогава разбрах, че мога да предприема само едно.

— Не бих се сетил дори и за него — отбеляза Понго, който следеше разказа с голям интерес.

— Да, сър, само едно. Можех да се отърва чрез пълни самопризнания.

Остър агонизиращ крясък се изтръгна от устата на Хорас Дейвънпорт.

— Да, сър, съжалявам, но нямах избор. Нямах желание да влизам в сблъсък с френските ченгета. Направих пълни самопризнания. Докато мъжът Барми ме наричаше „ливада неокосена“, мъжът Коко питаше знае ли някой как е „полиция“ на френски, а Обектът говореше нещо за бой с бич, обясних изцяло положението. Отне ми известно време да налея фактите в главите им, но най-сетне успях и те ми разрешиха да си тръгна, а Обектът заяви, че ако още веднъж се мярна пред очите й…

— Госпожица Туисълтън — обяви Уебстър.

— Е, довиждане на всички — рече Клод Пот.

Критикът, недоволен от отсъствието на леопардова нотка в поведението на господин Пот, не би имал от какво да се оплаче при вида на Понговата сестра Валерия. Беше високо красиво момиче с буен темперамент, а когато влезе в стаята, приличаше на хищник от джунглата, преследващ плячка.

— Червей! — откри дебатите тя.

— Валерия, миличка, нека ти обясня!

— Нека аз обясня — обади се Понго.

Сестра му насочи към него поглед, силно надминаващ по недружелюбие предназначения за господин Пот.

— Би ли държал настрана тъпата си глава?

— Не, не бих държал настрана тъпата си глава — откликна Понго. — Не смяташ, че съм способен да стоя и да гледам как един добър човек страда несправедливо, нали? Защо нахлуваш тук с бесен лай и оголени зъби, само защото Хорас е пуснал Клод Пот, частен детектив, по следите ти? Ако имаше капка мозък, щеше да разбереш, че това всъщност е комплимент. Показва колко много те обича.

— О, нима? Ами…

— Валерия, миличка…

Момичето се извърна към Понго.

— Би ли бил така добър да помолиш приятеля си да не ме нарича „Валерия, миличка“? Името ми е госпожица Туисълтън.

— Името ти — рече Понго с братска строгост — ще бъде стъпкано в калта, ако изпуснеш ненадминат фаворит като добрия стар Хорас Дейвънпорт — най-добрия човек, когото познавам, само защото голямата му любов го е накарала да те държи под око по време на уикенда на „Търтеите“.

— Не съм…

— А както показват събитията, този ход е бил напълно оправдан. Държала си се като на холивудски купон. Какви са тия двама мъже с шейкъра за коктейли?

— Не съм…

— А онзи м., с когото си ходила до Монтрьо?

— Да — обади се и Хорас, който за първи път понадигна гребена и показа нещо от пламенността на Пендълбъри-Дейвънпортови. — Какво ще кажеш за онзи м., с когото си ходила в Монтрьо?

Лицето на Валерия Туисълтън остана хладно и сурово.

— Ако ми бяхте дали думата за няколко минути и не ме прекъсвахте всеки път, когато си отворя устата, щях да ви обясня, че не съм дошла тук да споря. Дойдох единствено да те информирам, че годежът ни е разтрогнат и че обява в този смисъл ще се появи утре сутринта в „Таймс“. Единственото що-годе приемливо обяснение, което мога да измисля за поведението ти, е, че най-сетне дъската ти се е разхлопала — нещо, което очаквам от месеци. Погледни чичо си Аларик. Смахнат е до мозъка на костите.

Хорас Дейвънпорт беше унил, но не можа да допусне това.

— Ами твоят чичо Фред?

— Какво за него?

— Изкукал е до кътните зъби.

— Чичо Фред не е изкукал!

— Не, ама да. Понго го твърди.