П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Понго трепереше до върха на крайниците си.

— Но това е страхотно! Това решително е щастлив край, в който името на Създателя е втъкано във всеки сантиметър. През цялото време имах усещането, че рано или късно ще оправиш нещата. Добрият стар чичо Фред! Нямаш равен на себе си. Няма друг като теб, изобщо няма. Дай ги!

Лорд Икнъм съзна, че племенникът му е жертва на тъжна заблуда. Осветли го със съжаление.

— Уви, момчето ми, не са за теб.

— Как така?

— Предназначени са за Поли. Това е пазарната цена на бар за лучена супа, който ще й даде възможност да се омъжи за любимия човек. Съжалявам. Разбирам какъв удар е това за теб. Единственото, което мога да кажа като оправдание, е, че нейната нужда е по-голяма от твоята.

У Понго Туисълтън живееше доброто. За миг му се стори, че светът се сгромолясва около него в необятен хаос, но възвишената част от същността му скоро започна да владее положението. Да, мислеше той, да, така беше по-правилно. Колкото и силна агония да му причиняваше мисълта, че няма да може да зарови лапи в сухото, тя не беше неприятна. Голямата му любов изискваше голяма жертва.

— Разбирам — рече той. — Да, в това има нещо вярно.

— Къде е тя?

— Мисля, че отиде в Маркет Бландингс.

— Че защо ще ходи в Маркет Бландингс?

— Е, тук ме хвана натясно. Но преди малко бях на терасата да изпуша една цигара и тя излезе с шапка и ботинки и когато я попитах, ме остави с впечатлението, че се е запътила натам.

— Ами тръгвай след нея и внеси в душата й слънчева светлина.

Идеята не се стори особено привлекателна на Понго.

— Ама това са шест километра отиване и връщане.

— Ти си млад и силен.

— Защо не идеш ти?

— Защото възрастта има своите привилегии, момчето ми. Разходката ме направи малко сънлив и смятам да подремна в стаята си. Винаги съм казвал, че няма нищо по-приятно от сладка дрямка пред пращящ огън в спалня на провинциално имение. Тръгвай.

Понго не пое с ентусиазъм, но все пак пое, а лорд Икнъм се запъти към стаята си. Огънят беше ярък, креслото меко, а мисълта за племенника му, трамбоващ шест километра, странно успокояваща. Не след дълго тишината бе нарушавана само от лек музикален звук като чайник, шушнещ на печката.

Но хубавите неща са краткотрайни. Малко сън, малко сънища, малко скръстване на ръцете и идва някой, който да ни разтърси за рамото.

Лорд Икнъм се стресна, изправи се и откри, че човекът, който го разтърсва за рамото, е Хорас Дейвънпорт.

Графът стана вежливо от креслото. Да се твърди, че видът на този неочакван гост не го разтърси, би било неточно. В интерес на истината за момент изпита чувства, идентични с тези на героинята от пантомима, когато Кралят на демоните внезапно изскача досами лакътя й насред фонтан от алени пламъци. Но нервната му система беше под отличен контрол и нищо в маниера му не подсказа дълбочината на налегналото го смущение.

— А, добър вечер, добър вечер! — рече той. — Господин Дейвънпорт, ако се не лъжа? Очарован съм да ви видя. Но какво правите тук? Мислех, че сме решили да отидем на лечение и отдих в Борнмът. Случило ли се е нещо, което да промени решението ни?

— Хой! — отговори Хорас.

Беше вдигнал протестираща ръка. Очите му бяха на човек, преминал през адската пещ и той леко се тресеше, сякаш погълнал малък помощен мотор.

— Моля?

— Стига с това „ние“. Край. Не съм в настроение.

Нещо подсказа на лорд Икнъм, че това не е възхитително възприемчивият Хорас Дейвънпорт от предишната им среща, но реши да упорства.

— Но, разбира се, драги приятелю. Съжалявам, ако ви е разтревожило. Просто професионален маниер, към който прибягваме. За повечето от пациентите ми той е успокояващ.

— А, нима? Вие и шантавите ви пациенти!

Нескритата горчивина, с която младежът произнесе тези думи, за сетен път убеди лорд Икнъм, че някъде е сгазен лукът.

— Моля?

— Спрете да ме молите. Въпреки че, проклет да съм — пискливо произнесе Хорас, — има за какво. Да ми се подиграете така. Може би ще ви е интересно да научите, че вече знам всичко.

— Нима?

— Да. Вие не сте сър Родерик Глосъп.

Лорд Икнъм повдигна вежди.

— Странно изявление. Признавам, че не звучи добре. Предполага треска. Кажете ми, чувстваме ли…

— Стига! Слушайте. Вие сте чичото на Валерия. Чичо Фред. Срещнах човек, който познава Глосъп, и той ми го описа с безпощадни подробности.

Лорд Икнъм бе човек, който на бърза ръка приемаше неизбежното. Можеше и да не му харесва, но го приемаше.