П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

Рики се засмя.

— Ще ви е интересно ли да научите, че тя ми обеща повече да не се среща с Хорас?

— Ни най-малко — сряза го господин Пот. — Защото знам, че се срещат редовно.

Дали е било простимо в този момент Рики да обясни на господин Пот, че лъже като циганин и че от извиване на врата го спасява единствено фактът, че е недорасъл малоумник, когото никой уважаващ себе си човек не би докоснал с въдичарски прът, е въпрос, открит за дебати. Но господин Пот не смяташе така и се изправи в цял ръст.

— Млади Г. — започна той, — желая ви приятен следобед. След този разговор съм длъжен да отклоня всяко бъдещо познанство с вас. Има нещо, наречено да стигнеш твърде далеч, и вие току-що го направихте. Ще изпия питието си другаде.

И отиде за тази цел във „Веселите крикетисти“. Известно време Рики остана сам над халбата си. Сега, когато първият спазъм на негодуванието се бе уталожил, започна да се чувства повече развеселен, отколкото разгневен. Лъжата беше толкова нескопосана, толкова прозрачна. Обвини се, че изобщо е допуснал да го ядоса.

Ако на този несигурен свят имаше нещо сигурно, това беше, че Поли е свястно момиче. Как се беше обзавела с такъв баща, бе една от големите тайни на века, но нямаше какво да се прави. Мисълта, че Поли го мами, бе недопустима.

Рики Гилпин се изправи с леко сърце и тръгна по коридора, който водеше към задната врата на странноприемницата. Чувстваше нужда от чист въздух. След посещението на господин Пот барът му се стори задушен.

Градината на „Гербът на Емсуърт“ се спуска до реката и в пролетна вечер тя е приятно благоуханно място. На Рики му се дощя да постои там, но смяташе да хване късния следобеден влак за Лондон, а още не беше си опаковал багажа. Извърна се със съжаление и тъкмо стигна до странноприемницата, когато чу някъде от вътрешността й безтелесен глас.

— Ало — казваше той. — Ало.

Рики смаян се закова на място. На света имаше само един човек, който произнасяше „Ало“ с такова треперливо проблейване.

— Ало… Поли?

Сърцето на Рики Гилпин сякаш подскочи високо във въздуха като руски балетист. Понякога се беше питал как се чувстват хората на електрическия стол, когато властите дръпнат шалтера. Сега знаеше.

— Ало? Поли? Поли, миличка, Хорас е на телефона. Да, знам. Няма значение. Трябва веднага да те видя. Разбира се, че е важно. На живот и смърт. Тъй че зарежи всичко, както подобава на сладко ангелче като теб, и ела тук. Ще се срещнем на пътя, при портите на замъка. Не искам никой да ни види. Ъ? Какво? Да. Добре. С колата съм. Ще стигна там преди теб.

Във фоайето на „Гербът на Емсуърт“ се втурна червенокос снаряд. Там, в ъгъла до прозореца се намираше телефонът, но говорещият вече го нямаше. А откъм улицата се дочу звук на отпрашваща кола.

Рики Гилпин се хвърли към вратата. По Главната улица се изнизваше лъскавото бингли, а зад волана седеше длъгнестата позната фигура.

За секунда мислеше да извика подире му. Но после се сети, че има по-добър начин, и се затича, скочи и се метна върху задницата на бинглито.

Хорас Дейвънпорт, така и не разбрал, че вози пътник без билет, натисна газта и бинглито ускори ход.

Лорд Икнъм, силно освежен след банята, напусна стаята си и тръгна да търси Поли из замъка Бландингс. Като не можа да я намери, потърси информация от Понго, когото откри в пушалнята, мълчаливо втренчен в пространството. Товарът на живота в момента силно притискаше Понго Туисълтън.

— А, момчето ми. Виждал ли си някъде Поли?

Понго изплува от мислите си.

— Да, видях я…

Млъкна. Очите му изхвръкнаха от орбитите. Току-що бе забелязал какво държи в ръка чичо му.

— Божичко! Пари?

— Да.

— Колко са?

— Двеста и петдесет лири.

— Велика лельо! Откъде ги докопа?

— От — едва ли ще повярваш — Пот Горчицата.

— Какво!

— Да. Горчицата, колкото и да те смайва това, току-що пристигна в замъка в ролята си на професионалист, повикан от Бошъм да слухти подире ни. Май подцених Бошъм. Очевидно е прозрял през доброжелателния ми опит да го убедя, че не съм човекът, отмъкнал портфейла му, и е решил да търси помощ. Дълбока вода се оказа тоя младеж. Заблуди ме напълно. Но какво го е накарало да избере Горчицата от хилядите лондонски частни детективи, не мога да проумея. Единствено допускам, че е чул за него от Хорас. Във всеки случай той е тук и не стои със скръстени ръце. Половин час след пристигането си беше измъкнал тази тлъста сума от Бошъм на Персийски монарси, а аз, след люта битка с него, както ангелът се е борил с Яков, му ги отнех.