П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Да, ама…

— Припомни си само как винаги си се грижил за нея с бащинска нежност. Карала ли е шарка като дете?

— Да, карала е, но не виждам общото…

— Има общо, Горчица. Спомни си как е лежала в кревата, трескава и зачервена. Би дал всичко, което притежаваш, за да й помогнеш. Виждам, че очите ти се овлажняват.

— Не, не се.

— А би трябвало.

— Не одобрявам младо момиче да разполага с много пари. Нямам нищо против да й дам десетачка.

— Ха!

— Ама чак пък двеста и петдесет…

— Дреболия в сравнение със спокойствието в душата ти. Ако я провалиш сега, никога вече няма да си щастлив. Ще бъдеш престъпник, допуснал чувствително момиче като Поли да се омъжи без петак в джоба. Ти си светски мъж, Горчица. Знаеш какво значи чеиз. Ще има нужда по две от всичко. А ще я подложиш ли на унижението да ходи да крънка от бъдещия си съпруг за интимното бельо, което почтените момичета дори не смеят да назоват в присъствието на господа? Накарай я да го стори и ще нанесеш на чистата й душа рана, която годините може да излекуват, но не и да заличат.

Господин Пот запристъпва от крак на крак.

— Няма нужда да му казва за какво са й парите.

— За Бога, Горчица, не измествай въпроса. Разбира се, че ще трябва да му каже за какво са й парите. Едно момиче не може да си шепне в здрача с любимия мъж и изведнъж да изиска двеста и петдесет лири за джобни пари. Ще трябва веднага да обясни всичко и да заговори за фусти и комбинезони. Ще я принудиш ли да го стори? Няма да е приятно да се прочете в биографията ти, приятелю. Ако питаш мен — мрачно продължи лорд Икнъм, — застанал си на кръстопът, Горчица. Натам е щастието на Поли, спокойствието ти… а натам са упреците към самия себе си и нещастието за нея. Вече я виждам как чака… наблюдава… на нокти и зъби… чуди се дали ще постъпиш както се полага. Не я разочаровай, Горчица.

Господин Пот продължи да пристъпва от крак на крак. Беше видно, че в известен смисъл е трогнат, но не дотам, че да се остави да го оберат пладнешки.

— Какво ще кажеш за една хубавичка двайсетачка?

— Всичко или нищо, Горчица. По дяволите, в края на краищата няма да изгубиш парите. Винаги ще можеш да си ги прибереш пак от Хорас, ако поиграете на Персийски монарси след сватбеното пътешествие.

Лицето на господин Пот се озари от внезапна светлина, която за секунда го направи почти красиво.

— Бре! Вярно!

— Струва ми се, че това решава всички проблеми.

— Разбира се, че ще си ги прибера. Ето ви ги, лорд И.

— Благодаря, Горчица. Знаех, че няма да се изложиш. А сега, ако ме извиниш, ще ида да се изкъпя. В хода на скиталчествата си нанесох голяма част от Шропшир върху дрехите си. Щом я отмахна, ще намеря Поли и ще й съобщя добрата новина. Няма да съжаляваш, драги приятелю.

Но лорд Икнъм сбърка в това си предсказание. Господин Пот вече съжаляваше, и то дълбоко. Не беше човек, който се разделя с двеста и петдесет лири, без да мигне, а в съзнанието му вече се прокрадваше съмнението дали ще успее да си възстанови сумата според лесната схема, провъзгласена от събеседника му. Дълго преди да стигне до Маркет Бландингс бе започнал да се пита ще може ли да разчита на Хорас Дейвънпорт. За играта на Персийски монарси трябваха двама, а Хорас можеше да се окаже от ония странни, неприятни люде, които не си падат по нея. Понякога бе попадал и на такива в бързите влакове.

Все пак в извършването на добро дело винаги има нещо стимулиращо и Клод Пот, като влезе в усамотения бар на „Гербът на Емсуърт“, можеше да бъде причислен към умерено щастливите хора. Във всеки случай беше достатъчно въодушевен да е настроен за разговор и той се обърна към другия обитател на бара — едър младеж, седнал в сенчестия му край, с идеята за пир на разума и радост за душата.

— Хубав ден — започна той.

Другият посетител се обърна и се разкри като Рики Гилпин.

Рики бе дошъл в усамотения бар да търси лек за наранената си душа и не би могъл да предприеме по-мъдър ход. Нищо не може да възстанови съкрушените надежди и срутените замъци на мечтите и да ги превърне в нещо приемливо за един младеж, но бирата на Дж. Оувънс — собственик на „Гербът на Емсуърт“, безспорно полагаше големи усилия. Домашното производство на Оувънс е течна Полиана, винаги разкриваща добрите страни и показваща светлината в тунела. Тя вмъква малката си ръчица в твоята и шепне: „Горе главата!“ Ако крал Лир имаше подръка някоя и друга халба, щеше по-малко да крещи: „Вейте, ветрове, докато се пръснат бузите ви!“ Или нещо подобно.