П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Какво не се процежда?

— Качеството милосърдие. Пада като топъл дъжд от небето над земята. И е дважди благословено…

— Как разбираш това?

— Благословен е тоз, що дава, и тоз, що получава — мина на Библията лорд Икнъм.

— Ама че глупост — отсече херцогът. — Май си превъртял. А трябва и да си тръгваш. Очаквам секретарят ми да дойде всеки момент за важно съвещание. Не си ли го виждал някъде наоколо?

— Разменихме няколко думи преди вечеря, но след това не съм го виждал. Вероятно се забавлява някъде.

— Ще го позабавлявам аз, като го видя.

— Несъмнено не е могъл да се откъсне от сладостите на таблата или билярда. Младост!

— Ще му дам аз една младост.

— А, това трябва да е той.

— Ъ?

— Някой почука.

— Нищо не чух.

Херцогът отиде до врата и я отвори. Лорд Икнъм протегна ръка към чашата с бренди и разтвори длан. Херцогът се върна.

— Няма никой.

— Значи ми се е счуло. Е, щом настояваш да си тръгна, ще те оставя. Като не си склонен да направиш красивия жест, който ти предложих, нямам какво повече да кажа. Лека вечер, драги приятелю — рече лорд Икнъм и се оттегли.

Може би минута след като си отиде, в коридора се появи господин Пот. От всички обитатели на замъка Бландингс, които по време на вечерята се бяха отдали на размисъл, а те бяха не един и двама, господин Пот може би беше най-задълбоченият. А резултатът на мислите му го изпрати право в стаята на херцога. Надяваше се да успее да го убеди да разиграят една-две ръце от играта, наречена Плъзгавия Джо.

Тазвечерната катастрофа бе оставила господин Пот не само без джобни, но и изпълнен с най-остри подозрения. Не можеше да си обясни как бе станало чудото, но колкото повече обмисляше триумфа на херцога, толкова повече се убеждаваше, че е бил измамен и поруган. Един честен мъж, разсъждаваше той, не би могъл да го бие на Персийски монарси и сега се обвиняваше, че е избрал игра, на която беше възможно един очевидно безскрупулен опонент да го надвие. Плъзгавия Джо не оставяше подобна възможност. Годините натрупан опит го бяха научили, че няма начин да не си раздаде непобедими карти.

Тъкмо се канеше да завие към Градинския апартамент с надежда за най-доброто, когато насреща му се зададе херцогът, засилил се с пълна скорост, и се блъсна в него.

Няколко секунди след като лорд Икнъм си отиде, херцог Дънстабъл остана на мястото си, ядно начумерен. След това стана. Колкото и отблъскващо и дори унизително да му се струваше тичането подир секретари, нямаше друг избор освен да организира потеря за изчезналия Бакстър. Забърза навън и първото нещо, което усети, бе сблъсъкът с някакъв отвратителник.

Тогава забеляза, че в края на краищата не е някакъв отвратителник, а е оня още по-отявлен отвратителник със зестрата на дъщеря си, към когото след изслушване на забележките на лорд Икнъм бе развил жива неприязън. Не обичаше хората, а хората, които най-малко обичаше, бяха опитващите се да измъкнат пари от джоба му.

— Га! — рече той и се отдръпна.

Господин Пот радушно се усмихна. Усмивката беше символична, защото трябваше да я сглобява набързо, но я отправи към херцога такава, каквато се получи.

— Здравейте, ваша светлост — поздрави той.

— Върви по дяволите — отсече херцогът и приключил по този начин размяната на взаимни любезности, отпраши и изчезна от хоризонта.

В същия миг в главата на господин Пот се зароди идея, която разцъфна като майска роза и зачерви челото му.

До този момент единственото му желание беше да си възвърне загубените си пари с помощта на Плъзгавия Джо. Но сега прозря, че има по-прост и неусложнен начин да стигне до щастливия завършек. Някъде в стаята на херцога имаше триста лири, които морално му принадлежаха, а стаята на херцога в момента беше празна. Да отиде и да се самообслужи, беше въпрос на избягване на досадни подробности.

Макар и доста пълен, господин Пот можеше да се движи и пъргаво, когато случаят налагаше. Понесе се по коридора като гумена топка. Едва когато стигна до целта си, разбра, че бързането е било излишно. Херцогът може и да беше погълнат от нещо, но не чак дотам, че да не заключи вратата.

Това положение би объркало много хора и за миг сащиса и господин Пот. Но вродената му изобретателност се включи веднага на пълни обороти и му подсказа, че вратата не е единственият достъп до херцогските покои. Имаше френски прозорци и не беше изключено в такава топла вечер херцогът да ги е оставил отворени. След кратък спринт достигна моравата и порозовял и запъхтян откри, че случаят не е такъв.