П. Удхаус - Чичо Фред през пролетта

— Между другото, чичо Аларик… — започна той.

— Ъ? — откликна херцогът, прекъснат насред дума в предългия си разказ за човек, когото бе познавал в Южна Африка, веднъж написал хумористично петстишие.

Рики, макар да усещаше, че подобен род преговори е най-добре да се оставят в ръцете на компетентен агент, беше непоклатим.

— Остана една дреболия — рече той. — Кога ще ми дадеш чека — преди да свърша работата или след това?

Дружелюбното сияние, излъчвано от херцога, бе угасено от внезапна ледена струя. Сякаш тъкмо с наслада се сапунисваше в гореща баня и нечия зла ръка бе спряла топлата вода.

— Чекът ли? Какъв чек?

— За двеста и петдесет лири.

Херцогът рязко се отдръпна в стола, а мустаците му, запенили се нагоре, сякаш подети от бурна хала, се разбиха като вълна в суровия скалист бряг на Дънстабъловия нос. По-малко величествен мустак би се изтръгнал из корен под въздействието на това бързо, агонизиращо издишване. Доскорошното му ласкаво мнение за племенника бе претърпяло рязко преосмисляне. Макар да имаше много въпроси, по които душите им не се срещаха, херцогът си приличаше като две капки вода с господин Пот по отношение на раздялата с парични суми. Само човек с крайно силен чар би задържал одобрението му след претенцията към двеста и петдесет лири.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — кресна той.

Рики приличаше на човек, изправил се лице в лице с тигър, без да е сигурен, че може да разчита на здравината на клетката, но въпреки това твърдо продължи.

— Приемам, че сега няма да ми откажеш парите за бара за лучена супа. Помниш ли, че обсъждахме въпроса преди няколко дни в Лондон? Тогава цената беше петстотин, но след това човекът я намали на двеста и петдесет при условие, че му дам парите в брой до края на седмицата. Естествено, за мен ще е най-удобно да напишеш чека още сега. Така ще мога да му го изпратя веднага по пощата и той ще го получи утре рано сутринта. Все пак, постъпи както решиш. Щом успея да получа парите до петък…

— През целия си живот не съм чувал подобна глупост!

— Искаш да кажеш, че няма да ми дадеш двеста и петдесет лири?

— Точно това искам да кажа — отсече херцогът, като възстанови нормалното положение на мустаците си и започна да ги дъвче. — Га! — резюмира положението той.

Край на пира на любовта. Над фоайето на „Гербът на Емсуърт“ надвисна напрегнато мълчание.

— Надявам се, че повече няма да чуя тази глупост — наруши го херцогът. — За какво, за Бога, ти е притрябвал бар за лучена супа?

Вероятно споменът за доскорошната им близост — две другарчета, които си бъбрят за сонети, поощри Рики към откровеност. Докато говореше, съзнаваше, че откровеността е качество, с което може да се прекали и което в настоящия случай може да има тежки последици, но ако искаше да подобри отношението на опонента си, трябваше да извади някакъв силен аргумент. А съществуваше вероятност (господин Пот в дните си на букмейкър би я оценил като сто към осем) думите му да докоснат чичовото сърце. В края на краищата понякога и сърцата на най-костеливите орехи се разтапят от историята за една истинска любов.

— Искам да се оженя — обяви той.

Ако сърцето на херцога започваше да се топи, грубата му външност по никакъв начин не отрази този факт. Очите му изхвръкнаха като на скарида, а мустаците отново се запениха под рифа на носа.

— Да се жениш ли? — извика той. — Как така ще се жениш? Не ставай глупак.

Рики бе започнал деня с нежност към всички твари и се надяваше да успее да запази това свое отношение, но не можеше да не отчете, че Провидението, създало чичо му Аларик, го изправяше пред твърде тежко изпитание.

— Никога в живота си не съм чувал подобна глупост. Как, по дяволите, можеш да си позволиш да се жениш? От наследството на майка си имаш около два пенса годишен доход, а едва ли печелиш от тия твои сонети дори за цигари.

— Точно затова искам да купя бара за лучена супа.

— И ще се правиш на глупак, като продаваш лучена супа.

С огромно усилие Рики се въздържа от коментар. Стори му се, че мълчанието е за предпочитане. Колкото и дразнещо да беше да остави събеседникът му да поведе по точки в дебата, беше за предпочитане пред изгарянето на всички мостове към помирението с някоя язвителна забележка. Толкова повече, че в момента не можеше да измисли такава.

Мустаците на херцога се издигаха и спадаха като водорасли по време на прилив.

— А какъв глупак ще изглеждам аз, като тръгна да обяснявам на всеки, че имам племенник, който разнася супи на поднос. Достатъчно лошо беше като те извинявах пред приятелите си, че пишеш стихове. „С какво се занимава напоследък племенникът ти? — продължи херцогът, имитирайки любопитен приятел с кой знае защо тънък фалцет. — В Националната гвардия ли е? В дипломатическите служби? Учи за държавни изпити по право?“ — „Не — отвръщах аз. — Пише стихове“, след което настъпваше гробно мълчание. А сега искаш да допълня обясненията си с това, че си станал сервитьор на супа? Га!